Третата част от прехода ми по маршрута Ком-Емине се случи по не една причина 2 години след втората. Но тръпката не умира и въпреки по-слабата ми подготовка предходните месеци, някак си издържах голямото като за мен натоварване на 3.5-дневен преход и се “отървах” само с доста остри болки в областта на десния глезен, които отшумяха за 2 дни.

И така: маршрутът – по познатата червена маркировка.  На 22.09.2011 сутринта от гара Златица с помощта на местен добър човек и колата му – до най-високата точка на прохода Кашана (Златишкия) до едноименната хижа. Крайната точка беше с. Кърнаре през заслон “Орлово гнездо”, но съкратихмедо прохода Троян-Кърнаре (Беклемето) – дата 25.09.2011.

Понеже с мъжа ми сме си повече лаици и офисни чеда, за товарене и с палатки не можеше да става и дума. Затова по план (изпълнен!) трябваше да спим на 3 хижи – Момина поляна, Вежен и Козя стена.

И така: началото. Ден 1. Кашана – х. Момина скала, преход от 09:00 сутрина до 20:40 вечерта. Денят не беше обещаващ  откъм добро време, беше облачно и изключително ветровито. Когато излязохме над прохода в подножието на вр. Капалу, вече ни носеше наляво-надясно, но за отказване не можеше да става и дума  – още повече, че теренът беше добър и най-опасното на вятъра беше да ни изкара извън изровената пътека. След съседния вр. Кордуна и преди най-високия в района – Свищиплаз – по билото се  вървеше и малка видимост заради преминаващите с бясна скорост облаци от северна към южна България. Този път нямаше как да спрем за червени боровинки. След върха се отбихме към х.Свищиплаз – има една снимка в галерията, на която съм на разклона към хижата. Самата хижа не е за снимки. Хижарят наскорому откраднали бензиновата резачка и сега все по-трудно си набавя дърва, накуцвайки нагоре по склона към хижата, натоварен с дебел дънер. Хижата е без ток от години, в недобро състояние и явно стопанисващите я нямат парите и/или желанието да се погрижат. Усещането беше като поредното забравено от хората място. А едно време е кипял живот и там, имало е туристи… Надявам се един ден да се оправи и да стане както е например хижа Чавдар над с. Буново. Пийнахме чай, отпочинахме си и продължихме. Искаше ми се да минем през хижа Паскал, която е на час от х. Свищиплаз, но трябваше да слизаме от билото и щяхме да загубим време – Момина поляна ни чакаше. Криво-ляво стигнахме до разклона за нея и после следваха едни дост тежки 40 минути слизане по стръмния склон надолу. Почти в 9 вечерта стигнахме почти без сили и хижарят ни се учуди – бях му се обадила да кажа, че идваме, но понеже не сме се появили, решил, че сме продължили към х. Бенковски,  която гореописания разклон по билото е на 3 часа път… Дори се обаждал да пита за нас колегата си от Бенковски. Изобщо доста мило ни посрещнаха с жена му и малкия му син и чак ми стана неудобно, че заради огрмоната си умора бях толкова припряна и неразговорлива. Бързах към което и да е легло и възглавница. В този момент дори място като описваното преди от мен х. Лескова ми се струваше рай пред алтернативата изобщо да не легна хоризонтално и да спя. :) Като за първи ден се натоварих доста.

Ден 2. Хижарите на Момина поляна затвърдиха мнението ми от предната вечер. Не само, че спахме на нетипичните за хижа дърворезбовани легла, ами и получихме голяма кана с чай за през нощта, която си занесохмев стаята. И вече тази сутрин светът беше доста по-добър, а краката ми – в значително по-добро състояние. Хапнахме, пийнахме кана чай и се подготвихме да тръгваме. И тук хижарят ни стресна: предупреди ни да внимаваме под връх Тетевенска баба и да заобиколим стадото конеи крави, тъй като селяните-стопани са качили на билото и… бик – заедно със стадото – за да го пази от…мечки, тъй като им нападали кравите. Ех, чакаше ни интересен ден – особено след цветния негов преразказ на историята на няколко туристи, които минали покрай това стадо и бикът ги подгонил..Та трябвало да хвърлят раниците и да бягат, докато се откаже, а после да изчакат и да се върнат да си ги вземат! Е…слава Богу, ние проблеми от биково естество нямахме и дори не срещнахме въпросното стадо.. Камо ли мечки.

Има два варианта за стигане до билото от х. Момина поляна – по пътеката, от която слязохме, и с подсичане на билото от север и излизане директно на хижа Планински извори. Избрахме втория вариант – много приятна пътечка, малко преди хижата има малка нова чешма и 5минути след нея Планински извори се появява. Жалка гледка… ХИжата е превърната в обор..БУКВАЛНО. За който незнае – до нея няма автомобилен път, строена е с помощта на хеликоптери и се намира на едно голямо плато на билото на планината – незащитена от ветрове и лавини от близкия връх. Наблизо няма гори и се чудя как е била отоплявана. Поне вода има в изобилие. Вероятно затова доброто й разположение е избрано от находчиви хора от село Антон, за да си държат конете там на паша и да има къде да се прибират на сухо, ако завали. Пък излишните легла, маси, столове, цялото обзавеждане е основно окрадено, а малка част се въргаля из няма  да казвам както от конете по подовете на зеещата сграда. Знам, че има някаква стаичка, запазена отнабезите и с минимални условия за закъсали туристи, но не разбрахме къде точно е, а и нямаше време да търсим. А и конете с голям и (нездрав???:)) интерес ни следваха по петите и решихме да се махаме. След малко бяхме на чешмата “Петте чучура” и седнахме да обядваме и да отпочинем – все още имаше дълъг път до следващата ни цел – х. Вежен.

По-късно решихме да слезем от билото и да минем към х. Вежен през пътеката за х. Бенковски. Не знам дали беше по-доброто решение, но може би не беше по-краткото. Пообиколихме, но пък беше интересно. Към 16:00 бяхме почти на х. Бенковски, но я подминахме. След заобикаляне покрай една река най-накрая с голямо удоволствие чухме лая на хижарските кучета и видяхме първо сградата на Планинската Спасителна Служба при х. Вежен, а веднага след това – и хижата. Часът беше към 19:30 или 20:00. Хижарите тук бяха доста по-студени и може би на моменти груби по начина си на поведение, но пък доста услужливи. ХИжарката малко ни стресна на влизане – вместо добър вечер, ни викна да ходим към столовата и да я чакаме. Смееш ли да се възпротивиш…? :) Вечерта изкарахме доста добре с група 10-ина варненци, които ни черпиха от тяхната ракия и забравихме студа. :)

Ден 3 х. Вежен – х. Козя стена. От хижата до вр. Вежен има 3 пътеки, средната е най-стръмната и се изкачва директно на билото, другите две го подсичат от запад и от изток. За нас подсичането от изток беше по-добрият вариант и хоп – по синята маркировка. Вече виждахме х. Ехо на съседния склон. В тази част на планината централното било прави красив завои на югоизток, за да се върне отново на север при х. Ехо и отново завива на изток към х. Козя стена.  И по този начин дълго време се вижда пътят, който предстои на туриста. Стигнахме криво-ляво до Ехо въпреки активизирането на страховете ми от високото малко преди хижата- при пътеката, която подсича вр. Юмрука. Никак не обичам тесни пътеки на стръмни склонове, макар и самите пътеки да са равни и добре поддържани, както беше тази. Но тогава още не знаех, че най-интересното предстоеше… :)

На хижата хапнахме, пийнахме, нахранихме и хижарския котарак и забързахме към х. Козя стена. Вече наближаваше 4 часа следобед, а ни чакаше кратък, но за сметка на това тежък за мен маршрут. Самата пътека между Ехо и Козя стена не е нищо особено откъм физическо натоварване, почти равна е и с малки участъци на по-стръмно изкачване или слизане. Но по моите стандарти е доста тясна. И на моменти изронена. А склонът надолу продължава 100-ина метра до горите и равното. Никак не ми беше до снимки, исках само по-бързо да стигна до хижата и да приключа с тази пътека. Е, имах си верен спътник, готов да ме държи, ако се наложи, но за щастие не се стигна до там и извървахме последните метри бавно, но сигурно. Нашите приятели ни чакаха на пътеката – тя бяха  дошли по-рано същия ден откъм Беклемето. С тях пристигнахме нахижата 6-6.30 вечерта и дойде време за почивка. Бях изключително впечатлена от това колко добре поддържана беше, въпреки че е достъпна само пеша или с мулета/магарета/коне. Ток има само от генератор и го пускат само вечер. Банята се заплаща, даже бих казала прекалено евтино като се имат предвид усилията да се поддържа всичко това при такива условия!

Ден 4 х. Козя стена – Беклемето

Този ден вече бяхме четирима, а преходът – доста по-кратък. Решихме да се откажем от плана за слизане до с. Кърнаре до влака. Двамата приятели бяха с кола и стана много хубаво, че решиха да се присъединят към нас – имахме си и начин за превоз до вкъщи. А и добре, че стана така, тъй като след Козя стена ме заболя десния глезен.. Тези четири дни ако сме подсичали билото, беше основно то юг и десният ми крак си го отнесе на по-стръмните места… Та за самата Козя стена. От хижата до там е около 30 минути по пътека с изключителна гледка. Разминахме се с група колоездачи, които си личеше, че са с разнообразен опи – някои профучаха покрай нас през камъните на тясната пътека, други едва се задържаха да не се спънат от камъните и претърколят по склона надолу, а последният направо си носеше колелото на рамо. Но така или иначе – браво за смелостта на всички. Аз лично не бих, но затова съм без колело в Балкана. Малко след тях видяхме и стената. Отдалече изглежда много красиво – изобщо целият район там е уникален и е много хубаво, че доста хора решават да го видят на живо – наистина си заслужава. Като изключа страха ми от стръмнините, беше доста приятно. Дори ми хареса 99%отпрехода по лятната пътека на стената. Аз от четирима ни само минах от тоам, другите решиха да минат отгоре по билото през стоманените въжета. Мен ми достраша. Но не съжалявам, понеже преборих част от страха си – преминах по не по-малко страшната на моменти за мен лятна пътека – САМА и без да се колебая дали да не се върна или да не викам някой да слиза да ме прекарва. Акоможе да се каже, че с този преход съм постигнала цели, то може би най-голямата беше преборването на страха от стръмното – или опита за преборване. Но когато се качих на широката пътека на полегат склон след стената, изпитах едно рядко силно удовлетворение от постигнатото – особено и защото го направих сама. Направих снимка за спомен на пътя надолу, за да се поздравявам за постигнатото всеки път, като я видя.

Оставащата част от маршрута беше лека, но не и за мен- поради глезена. В този момент оцених помощта на сгъваемите щеки, които досега си бяхме разпределили с мъжа ми по една за всеки. Даде ми и двете и добре, че ги имаше – без тях щяхме да стигнем с поне 30 минути по-късно или да трябва да ме носят. А дотогава си мислех, че щеките са слабо полезно нещо и стават по-скоро за лигавене или представителност. Е, не е така. Тежат малко и ако човек не си мери раницата за 20-дневен преход с минимален багаж, това определено си е необходимост.

Е, накрая докуцуках самостоятелно до прохода, до самия път и се качихме с колата до арката.Отдалече изглежда внушително. Отблизо – също. А в подножието – жалко. Пари ли няма или желание – не знам, но имаше отчупени плочи, боклуци и драсканици. Е..българска ни работа. Някой ден ще се оправим.

Завършекът беше в една хубава, кокетна кръчма на Беклемето.

Оттук нататък започваме сериозната част… Купените, Ботев.. До догодина!:)