И така: маршрутът – по познатата червена маркировка.  На 22.09.2011 сутринта от гара Златица с помощта на местен добър човек и колата му – до най-високата точка на прохода Кашана (Златишкия) до едноименната хижа. Крайната точка беше с. Кърнаре през заслон „Орлово гнездо“, но съкратихмедо прохода Троян-Кърнаре (Беклемето) – дата 25.09.2011.

Понеже с мъжа ми сме си повече лаици и офисни чеда, за товарене и с палатки не можеше да става и дума. Затова по план (изпълнен!) трябваше да спим на 3 хижи – Момина поляна, Вежен и Козя стена.

И така: началото. Ден 1. Кашана – х. Момина скала, преход от 09:00 сутрина до 20:40 вечерта. Денят не беше обещаващ  откъм добро време, беше облачно и изключително ветровито. Когато излязохме над прохода в подножието на вр. Капалу, вече ни носеше наляво-надясно, но за отказване не можеше да става и дума  – още повече, че теренът беше добър и най-опасното на вятъра беше да ни изкара извън изровената пътека. След съседния вр. Кордуна и преди най-високия в района – Свищиплаз – по билото се  вървеше и малка видимост заради преминаващите с бясна скорост облаци от северна към южна България. Този път нямаше как да спрем за червени боровинки. След върха се отбихме към х.Свищиплаз – има една снимка в галерията, на която съм на разклона към хижата. Самата хижа не е за снимки. Хижарят наскорому откраднали бензиновата резачка и сега все по-трудно си набавя дърва, накуцвайки нагоре по склона към хижата, натоварен с дебел дънер. Хижата е без ток от години, в недобро състояние и явно стопанисващите я нямат парите и/или желанието да се погрижат. Усещането беше като поредното забравено от хората място. А едно време е кипял живот и там, имало е туристи… Надявам се един ден да се оправи и да стане както е например хижа Чавдар над с. Буново. Пийнахме чай, отпочинахме си и продължихме. Искаше ми се да минем през хижа Паскал, която е на час от х. Свищиплаз, но трябваше да слизаме от билото и щяхме да загубим време – Момина поляна ни чакаше. Криво-ляво стигнахме до разклона за нея и после следваха едни дост тежки 40 минути слизане по стръмния склон надолу. Почти в 9 вечерта стигнахме почти без сили и хижарят ни се учуди – бях му се обадила да кажа, че идваме, но понеже не сме се появили, решил, че сме продължили към х. Бенковски,  която гореописания разклон по билото е на 3 часа път… Дори се обаждал да пита за нас колегата си от Бенковски. Изобщо доста мило ни посрещнаха с жена му и малкия му син и чак ми стана неудобно, че заради огрмоната си умора бях толкова припряна и неразговорлива. Бързах към което и да е легло и възглавница. В този момент дори място като описваното преди от мен х. Лескова ми се струваше рай пред алтернативата изобщо да не легна хоризонтално и да спя. Като за първи ден се натоварих доста.

Ден 2. Хижарите на Момина поляна затвърдиха мнението ми от предната вечер. Не само, че спахме на нетипичните за хижа дърворезбовани легла, ами и получихме голяма кана с чай за през нощта, която си занесохмев стаята. И вече тази сутрин светът беше доста по-добър, а краката ми – в значително по-добро състояние. Хапнахме, пийнахме кана чай и се подготвихме да тръгваме. И тук хижарят ни стресна: предупреди ни да внимаваме под връх Тетевенска баба и да заобиколим стадото конеи крави, тъй като селяните-стопани са качили на билото и… бик – заедно със стадото – за да го пази от…мечки, тъй като им нападали кравите. Ех, чакаше ни интересен ден – особено след цветния негов преразказ на историята на няколко туристи, които минали покрай това стадо и бикът ги подгонил..Та трябвало да хвърлят раниците и да бягат, докато се откаже, а после да изчакат и да се върнат да си ги вземат! Е…слава Богу, ние проблеми от биково естество нямахме и дори не срещнахме въпросното стадо.. Камо ли мечки.

Има два варианта за стигане до билото от х. Момина поляна – по пътеката, от която слязохме, и с подсичане на билото от север и излизане директно на хижа Планински извори. Избрахме втория вариант – много приятна пътечка, малко преди хижата има малка нова чешма и 5минути след нея Планински извори се появява. Жалка гледка… ХИжата е превърната в обор..БУКВАЛНО. За който незнае – до нея няма автомобилен път, строена е с помощта на хеликоптери и се намира на едно голямо плато на билото на планината – незащитена от ветрове и лавини от близкия връх. Наблизо няма гори и се чудя как е била отоплявана. Поне вода има в изобилие. Вероятно затова доброто й разположение е избрано от находчиви хора от село Антон, за да си държат конете там на паша и да има къде да се прибират на сухо, ако завали. Пък излишните легла, маси, столове, цялото обзавеждане е основно окрадено, а малка част се въргаля из няма  да казвам както от конете по подовете на зеещата сграда. Знам, че има някаква стаичка, запазена отнабезите и с минимални условия за закъсали туристи, но не разбрахме къде точно е, а и нямаше време да търсим. А и конете с голям и (нездрав???:)) интерес ни следваха по петите и решихме да се махаме. След малко бяхме на чешмата „Петте чучура“ и седнахме да обядваме и да отпочинем – все още имаше дълъг път до следващата ни цел – х. Вежен.

По-късно решихме да слезем от билото и да минем към х. Вежен през пътеката за х. Бенковски. Не знам дали беше по-доброто решение, но може би не беше по-краткото. Пообиколихме, но пък беше интересно. Към 16:00 бяхме почти на х. Бенковски, но я подминахме. След заобикаляне покрай една река най-накрая с голямо удоволствие чухме лая на хижарските кучета и видяхме първо сградата на Планинската Спасителна Служба при х. Вежен, а веднага след това – и хижата. Часът беше към 19:30 или 20:00. Хижарите тук бяха доста по-студени и може би на моменти груби по начина си на поведение, но пък доста услужливи. ХИжарката малко ни стресна на влизане – вместо добър вечер, ни викна да ходим към столовата и да я чакаме. Смееш ли да се възпротивиш…? Вечерта изкарахме доста добре с група 10-ина варненци, които ни черпиха от тяхната ракия и забравихме студа.

Ден 3 х. Вежен – х. Козя стена. От хижата до вр. Вежен има 3 пътеки, средната е най-стръмната и се изкачва директно на билото, другите две го подсичат от запад и от изток. За нас подсичането от изток беше по-добрият вариант и хоп – по синята маркировка. Вече виждахме х. Ехо на съседния склон. В тази част на планината централното било прави красив завои на югоизток, за да се върне отново на север при х. Ехо и отново завива на изток към х. Козя стена.  И по този начин дълго време се вижда пътят, който предстои на туриста. Стигнахме криво-ляво до Ехо въпреки активизирането на страховете ми от високото малко преди хижата- при пътеката, която подсича вр. Юмрука. Никак не обичам тесни пътеки на стръмни склонове, макар и самите пътеки да са равни и добре поддържани, както беше тази. Но тогава още не знаех, че най-интересното предстоеше…

На хижата хапнахме, пийнахме, нахранихме и хижарския котарак и забързахме към х. Козя стена. Вече наближаваше 4 часа следобед, а ни чакаше кратък, но за сметка на това тежък за мен маршрут. Самата пътека между Ехо и Козя стена не е нищо особено откъм физическо натоварване, почти равна е и с малки участъци на по-стръмно изкачване или слизане. Но по моите стандарти е доста тясна. И на моменти изронена. А склонът надолу продължава 100-ина метра до горите и равното. Никак не ми беше до снимки, исках само по-бързо да стигна до хижата и да приключа с тази пътека. Е, имах си верен спътник, готов да ме държи, ако се наложи, но за щастие не се стигна до там и извървахме последните метри бавно, но сигурно. Нашите приятели ни чакаха на пътеката – тя бяха  дошли по-рано същия ден откъм Беклемето. С тях пристигнахме нахижата 6-6.30 вечерта и дойде време за почивка. Бях изключително впечатлена от това колко добре поддържана беше, въпреки че е достъпна само пеша или с мулета/магарета/коне. Ток има само от генератор и го пускат само вечер. Банята се заплаща, даже бих казала прекалено евтино като се имат предвид усилията да се поддържа всичко това при такива условия!

Ден 4 х. Козя стена – Беклемето

Този ден вече бяхме четирима, а преходът – доста по-кратък. Решихме да се откажем от плана за слизане до с. Кърнаре до влака. Двамата приятели бяха с кола и стана много хубаво, че решиха да се присъединят към нас – имахме си и начин за превоз до вкъщи. А и добре, че стана така, тъй като след Козя стена ме заболя десния глезен.. Тези четири дни ако сме подсичали билото, беше основно то юг и десният ми крак си го отнесе на по-стръмните места… Та за самата Козя стена. От хижата до там е около 30 минути по пътека с изключителна гледка. Разминахме се с група колоездачи, които си личеше, че са с разнообразен опи – някои профучаха покрай нас през камъните на тясната пътека, други едва се задържаха да не се спънат от камъните и претърколят по склона надолу, а последният направо си носеше колелото на рамо. Но така или иначе – браво за смелостта на всички. Аз лично не бих, но затова съм без колело в Балкана. Малко след тях видяхме и стената. Отдалече изглежда много красиво – изобщо целият район там е уникален и е много хубаво, че доста хора решават да го видят на живо – наистина си заслужава. Като изключа страха ми от стръмнините, беше доста приятно. Дори ми хареса 99%отпрехода по лятната пътека на стената. Аз от четирима ни само минах от тоам, другите решиха да минат отгоре по билото през стоманените въжета. Мен ми достраша. Но не съжалявам, понеже преборих част от страха си – преминах по не по-малко страшната на моменти за мен лятна пътека – САМА и без да се колебая дали да не се върна или да не викам някой да слиза да ме прекарва. Акоможе да се каже, че с този преход съм постигнала цели, то може би най-голямата беше преборването на страха от стръмното – или опита за преборване. Но когато се качих на широката пътека на полегат склон след стената, изпитах едно рядко силно удовлетворение от постигнатото – особено и защото го направих сама. Направих снимка за спомен на пътя надолу, за да се поздравявам за постигнатото всеки път, като я видя.

Оставащата част от маршрута беше лека, но не и за мен- поради глезена. В този момент оцених помощта на сгъваемите щеки, които досега си бяхме разпределили с мъжа ми по една за всеки. Даде ми и двете и добре, че ги имаше – без тях щяхме да стигнем с поне 30 минути по-късно или да трябва да ме носят. А дотогава си мислех, че щеките са слабо полезно нещо и стават по-скоро за лигавене или представителност. Е, не е така. Тежат малко и ако човек не си мери раницата за 20-дневен преход с минимален багаж, това определено си е необходимост.

Е, накрая докуцуках самостоятелно до прохода, до самия път и се качихме с колата до арката.Отдалече изглежда внушително. Отблизо – също. А в подножието – жалко. Пари ли няма или желание – не знам, но имаше отчупени плочи, боклуци и драсканици. Е..българска ни работа. Някой ден ще се оправим.

Завършекът беше в една хубава, кокетна кръчма на Беклемето.

Оттук нататък започваме сериозната част… Купените, Ботев.. До догодина!:)

Днес се спирам на Петроханския проход и град Годеч – понеже е близо до моя роден град Сливница, а земляците трябва да се подкрепяме.

От Петроханския проход освен до Видин, човек може да стигне и до Ботев или Ком. Знам за две хижи на или почти на прохода – Петрохански проход – работеща – и Варвара – за която не знам дали работи, но изглеждаше запусната,когато минахме от там. Покрай нея минава пътеката за телевизионната кула над прохода – около 30 мин пеша, както и за хижа Ком (старата и новата).

Близо до прохода, откъм Софийското поле, е гр. Годеч. Разположен е в малка, китна котловина в  подножието на Балкана. Паркът се слива с гората, центърът е малък и добре поддържан. Реновиран е сравнително скоро, съдейки по новите плочки, кофи за боклук, парапети и зелени площи. В центъра, за неориентирания посетител, има на видно място няколко бар-ресторанта и една кръчма, в която обядвахме.

Ние минавахме набързо и нямах време да разуча и разгледам местните забележителности. За информация – по-добре в .

Защо си заслужава да се мине през Годеч? Най-малкото- на път е при разходка до Разбоишкия манастир със скалната църква – едно от местата, които трябва да посетя.

Или пък до хижа Васильов, намираща се недалече от Рибарица. Купа топла супа, приятно посрещане от страна на хижарите, добри условия, възможност за 10-минутна разходка до връх Васильов и… едно дървено мече-чешма.

Повече за Рибарица, Кървавото кладенче и хижа Васильов тук

Ранната есен е особено подходяща за преход по билото на Стара планина – по маршрута Ком-Емине. Тази година на два пъти правих такива преходи, вторият – в ранна есен. Времето е добро – не е нито студено, нито прекалено горещо. А есенните цветове са страхотни!

Повече за самите преходи по маршрута: първа и втора част.

Има достатъчно добри варианти и за по-кратки разходки извън големите градове. Например до Кътинските пирамиди

Драгоманското блато се намира много близо до София, следователно и едно наистина достъпно място за обичащите природата. Есенно време не могат да се видят много птици, но за сметка на това човек може да се наслади на шарените храсталаци, покрили скалистата част на Чепън планина. Това може да се направи и от специално построената за наблюдение на птиците кула насред блатото. До нея се достига по тясна дървена пътечка през мосчета над каналите. Есенно и пролетно време различни огранизации с нестопанска цел организират почистване, залесяване и други полезни дейности в района, така че по-активните могат да се включат. Всъщност сега, на 14 ноември, също има такава дейност, повече за това – тук, а за скорошна такава дейност, в която и аз взех участие – тук

В интерес на истината, дългите разходки из природата, макар и невероятно изживяване, не са за всеки и могат да оставят само неприятни спомени. Има си и по-лесни варианти за наслаждение на есенните цветове. Било в градината, било в парка, било на улицата.

Блатото днес заема по-голяма територия, отколкото краят на комунизма го е заварил. През 2003 г. отново по със съдействието на СДП Балкани са построени дървени пътеки през блатото с обща дължина по-малко от километър, но със сигурност над половин км. Тук-там отстрани на пътеката са поставени колчета с информация за флората и фауната на блатото. Има и наблюдателна кула, висока 8 метра, от която незабелязано могат да бъдат наблюдавани птиците. Тук-там по дърветата са поставени къщички за птици, направени от ученици.

Разгледахме и се върнахме до мястото, където трябваше да преминем един от каналите и да отидем на „работната площадка“. Трябваше да копаем дупки и да пускаме жълъдчета, за да пораснат голееми дъбове, на които да гнездят птиците, които се събират в района на блатото. С буса докарахме и ученици от Драгоман, които трябваше да помагат за събирането на боклуците и за засаждане на върби покрай брега.

Приключихме работа на това място и продължихме към следващото – по- на изток в посока с. Големо Малово. Не мина без неочаквани случки, но на другото място също успяхме да закопаем жълъдчета. Децата наредиха всичките върбови клонки покрай брега, за да пуснат корени и да се прихванат. В тази част до блатото теренът е доста сух, изглежда е доста голямо значение има това, че и пътят, и брегът са точно в подножито на скалистата част на Чепън. Затова и по-трудно се копаеше… Но за нас умора нямаше. С колегите се справихме криво-ляво с дупките и приключихме работата за деня.
Предполагам, че ако времето беше по-добро, щеше да има доста повече желаещи за помощ. А всъщност не беше толкова зле. Дори накрая и слънцето се показа. И огря скалите на Чепън, осеяни със зелено-жълто-оранжеви дръвчета и храсти.

Мястото си заслужава да бъде посетено и дори и да не се помага за възстановяването му, то поне да се поддържа чистотата.

Как може да се стигне до блатото:
1. С кола – от София се тръгва по първокласния път Е80 в посока Калотина. От София до Драгоман са около 50 км. Навлиза се в града и се следи за табела за с. Круша и гр. Годеч, която сочи завой надясно. Следва се указанието на нея и се слиза в т.нар. село Драгоман. Кара се само направо до достигане на едно малко площадче и сграда, прясно боядисана в жълто и изрисувана с треви и щъркели – това е сградата на СДП „Балкани“ в града. От това площадче се свива надясно и се кара в подножието на Чепън (планината се пада отляво). След около 1.5 км се стига до малка площадка с табела за блатото. От там може да се стигне по дървените пътеки навътре в блатото, включително до наблюдателната кула. Ако се продължи по-надолу по пътя (това е всъщност пътят за с. Големо Малово), се достига до старо летище, по-нататък е вече селото.
2. С влак: всеки ден през около 2 часа има влакове до и от Драгоман, включително и късно вечер. На сайта на БДЖ може да се открие напълно актуално разписание. Трябва да се слезе на гарата в Драгоман, след което се продължава от дясната страна на ж.п. линията. Питате за блатото.
3. С автобуси: всеки ден има директни автобуси до и от Драгоман, включително и късно вечер. От сайта на avtogari.info може да се намери актуална информация за разписанието. Ако там не е актуална, пишете ми за допълнителна информация. С автобус не съм пътувала до Драгоман, но не вярвам да се слиза на място, което е далече от село Драгоман и съответно до блатото – от центъра на града до блатото се стига по мое предположение за около час, като има вероятност и да е доста по-малко.

Стига се до едно езерце, скрито от дървета и заобиколено отчасти с вили. Отдясно на него, на пътя, има табелка за пирамидите. Слиза се надолу по пътеката, върви се максимум около 10 минути и изведнъж се излиза на открито. И ето ги пирамидите! Не са много ясно изразени, природата доста се е постарала да заличава това чудо, създадено от самата нея. Но все пак изпъкват на фона на околните хълмове, обрасли с гъсти гори и шубраци.

Постояхме малко и продължихме по пътечката към вр. Здравчи камък – 1015 м. според някои данни. Пътеката е ясно изразена, но, доколкото си спомням, имаше тук-там моменти, в които можеш да се объркаш. Не знам ние дали го направихме, но по едно време стигнахме до едно дере, което подсича хълма на снимката горе-долу от изток – на снимката това се пада в частта, която не се вижда от хълма. Върви се през полупресъхнала река, превърнала се в поточе през есента. В един момент отново се включихме в нормална пътека – малко преди една гола поляна в гората. Малко след нея се подминава заслонче на ловци, по-нататък вече започва и изкачването към върха. От заслончето до върха с нормално темпо е максимум 20-30 минути.

Мнооого червени мухоморки!

Качихме се до горе и ахнахме. Гледката към хълмовете на есенна Стара планина е страхотна! Широколистните гори, естествено, приемат всички цветове в жълто-червената гама.

Хълмчето, което заобикаляхме от изток. Гледката е от вр. Здравчи камък

Мисля, че може да се мине и по съкратен маршрут – някъде при въпросното заслонче се влиза в гората и същия хълм, който заобикаляхме ненужно, може да се подсече от другата – горе-долу югозападна страна – има си широка пътека, която става и за колоездене.
Преходът до върха от селото е не повече от 2 часа по краткия път, по дългия става малко повече. Но ако се тръгне на обяд, както направихме ние, спокойно можеш да се върнеш по светло – включвам и спиране под върха за хапване, пийване и наслаждаване над гледката, която се открива от полянката.

След като стигнахме до вр. Мургаш предния път и ни свалиха с джип до София, вариантите сега бяха няколко. Единият – да се качим до върха и от там да продължим прехода към Витиня. Проблемът беше, че през есента се стъмва по-рано и нямаше да имаме достатъчно време, за да се изкачим примерно от с. Чурек до върха и оттам да стигнем до Витиня. (Тази хижа Мургаш няма ли да я оправят най-накрая…?) Затова оставихме идеята за Мургаш-Витиня и решихме следващата част от прехода да започне направо от Витиня.

Сутринта ни закараха до една бензиностанция на прохода, снимахме се с мечо и тръгнахме. Прогнозите бяха добри: облачно, но без валежи. Да, ама не. Започна да вали още в началото! Понеже не бяхме много наясно къде ни е маркировката в посока Емине, се чудехме кое по-напред да направим: да разберем накъде да вървим или да си вадим дъждобраните. Е, надделя второто. И така, вече изглеждащите като палатки туристи тръгнаха на път. Бензинджията ни упъти и то правилно, включихме се в пътечката, която си беше все още калничка от вчерашните дъждове. Отново покрай ограждения на ДДС „Витиня“, тези са превзели района. Долу на прохода ни посъветваха да минем направо през ДДС-то, но имало вероятност портата от другата страна да е затворена, пък и все пак трябва да си е охраняем обект, затова решихме да не рискуваме. След около час стигнахме до вратата – оказа се отворена, но нищо – следващият път ще минем от там.

Следваше Арабаконашкият проход, където би трябвало да се намира туристическа спалня „Витиня“, но не стигнахме до нея. Наоколо имаше много следи, че е имало сърнели, но в далечината един човек с чувал ни наведе на мисълта, че за малко сме пропуснали възможността да си напълним раниците с вкусни гъбки. Минахме покрай паметника на руските войски, преминали прохода по време на Руско-турската война. Занемарено място… От тук минава стария път за Варна и преди години хората тук са спирали с колите си, качвали са се до паметника, за да отдадат почит на загиналите, но сега основно туристи-планинари минават и природата бавно превзема това място. Плочките са обрасли с трева, на площадката плочите са разбити и отдолу се показва пръстта и поникналите треви. Постояхме малко и продължихме. По-нататък пътеката се изкачва по склона направо нагоре, но има и черен път, който е по-полегат, макар и по-дълъг. Избрахме пътя. Стигнахме до едно място, където маркировката се загуби: наблизо се виждаше някаква изоставена каменна постройка, а нашият път се съединява с два други – един наляво и нагоре и друг леко вдясно и надолу. В интернет бяхме чели за място с такова описание и че можело да се върви по пътя вляво и после се включваш по някое време в пътеката. Затова избрахме наляво и нагоре. Грешка. Пътят, както после ни каза хижарят на „Чавдар“, е бил надолу и 150 м. след този разклон вече има маркировка. Ние обаче не знаехме това и започнахме изкачването по пътя в подножието на вр. Звездец. Отново сърнелки – основно малки, които не посмяхме да берем, тъй като когато са малки, приличат на някоя от отровните гъби, не се сещам коя в момента.

По-нагоре, както си беше и в описанието, което намерихме в интернет, стигнахме до чешма. Според същото 30-40 минути след чешмата вече се вижда табела за хижата и по-нататък се включваш по маркираната пътека и от това място до хижата е 1.30 часа. Действително, близо до една нагласена маса и столове на ловци видяхме разклон – един път нагоре и наляво, друг надолу и надясно. Табела нямаше. Решихме, че тази надолу и надясно е всъщност онзи път, който в началото не поехме. Грешка. Този е бил нашият път и е щял да ни върне към маркировката и подсечем върха от юг-югозапад. Да, но ние продължихме нагоре и наляво и се оказа, че подсичаме от север-североизток. Иначе мъглата си я имаше и там, както и по-надолу. За секунди от мъглата изпълзяха дърветата. Видяхме в ниското някакви овчари. Малко по-надолу по същия път – синя маркировка! Разделихме се на групи: едни отидоха да гонят овчарите, за да ги питат за пътя, други – по-надолу по синята маркировка, трети, т.е. аз – седях на гара „Разпределителна“ – един дънер и пазех раниците, като същевременно търсех в интернет информация за маршрута ни. Оказа се, че синята маркировка минава през някаква местност „Въртежката“, както беше записано на една табела по-надолу при едни фургони. И тази синя маркировка води в едната си посока до х. Рудината, в другата – неясно накъде. Овчарите се оказа, че нищо не знаят. От същата местност се оказа, че има и зелена маркировка, която тръгва в посока, почти обратна на тази на х. Рудината. Незнайно защо решихме да вървим по нея и точно компасът странно показваше, че се движим на североизток, когато съдбата се намеси и ни изпрати един овчар, който отивал да сменя онези долу, незнаещите. Той ни обясни, че се движим към Бойковец, т.е. сме в съвсем друга посока!

Синята маркировка изглежда води до желаната от нас червена маркировка. Връщаме се по нея покрай гората, подсичаме върха от юг и по едно време стигаме до голяма поляна с фургон. От тази поляна до нашата червена маркировка имало още 150-ина метра. Тръгнахме. Така се оказа. Имаше тук-там и табелки за неработещата х. Звездец – сега попада в територия, ползвана от военните, но те предлагали на БТС да си я откупят. Да, ама БТС няма пари и затова и хижа няма. Както и да е. Видяхме я хижата малко преди да стигнем до фургона. И така, след фургона имаше повече от 150 м. до червената маркировка, но затова пък се движехме по синя, като на всичкото отгоре се оказа, че тази синя маркировка води до х. Чавдар от х. Рудината!!! След още 30-40 мин ходене стигнахме до заветната цел!!! А като си представя, че оригиналната ни идея беше да стигнем до х. Кашана или поне до х. Мургана още същия ден…!

За х. Чавдар и хижаря каквото и да се каже, ще е малко! Хижата сравнително наскоро е ремонтирана, част от леглата са дървени с матрак, чаршафите и одеялата са чисти, навсякъде има радиатори, отоплението идва от камината в общата стая долу. Хижарят е страхотен човек, познава планината перфектно, изглежда има и дългогодишен опит като такъв и на други места. Определено е от онези хора, с които е просто удоволствие да се общува, няма да ни остави сами да си ядем, стои при нас и който се умълчи или умърлуши нещо, го занимава с разни истории. Запознахме се и с черната котка Светлана, която неволно помага за увеличаване популацията на дивите котки в района.

Забравих да спомена, че намерихме една поляна, осеяна със сърнели и не можахме да им простим, че са такива големи и ненаядени от червеите и си ги набрахме всичките. И така, с 3 кила гъби бяхме продължили към момента на загубването. Поне вечерта в хижата успяхме да изпечем и да изядем повечето от тях. За пръв път хвърлям гъби, при това толкова големи и скъпи по принцип. На следващия ден вечерта вече се бяха сбръчкали и се отказахме да ги готвим.

И така, на следващия ден продължихме към х. Кашана – следващата ни цел, където трябваше да преспим. Пътят минава през вр. Баба, вр. Челопешка баба и вр. Мургана. На вр. Баба – около 1 час след х. Чавдар, има паметник на руските войници, намерили смъртта си на това място: общо 859 души, измръзнали през зимата на 1877/78 г.  Миналата година мястото е било освежено с подкрепата на една фирма.

Самият връх Баба не го изкачих, останах да пазя раниците и да НЕ опазя храната. Горе има военен обект и хижарят на „Чавдар“ изрично ни предупреди да не звъним там, за да молим за чай, както се е случвало други да правят. След това преходът приключва доста безславно примерно в Етрополе. Аз реших да наруша целостта не на военния обект, а на едни храстчета с боровинки. Снимам боровинка, изяждам я, снимам боровинка – изяждам я. И така, докато останалите не слязоха от върха.

По-нататък вече отдясно на север се вижда откритата мина „Елаците“. Дори и в понеделник хората там работеха, огромни камиони разсипваха натрошена скална маса, след което малки в сравнение с тях багери я разбутват и част от нея направо избутват десетки метри надолу по насипания склон и право върху дърветата… Тъжна картинка в името на златото и медта… После имаше една къщичка с лаещо кученце, скарата беше получила няколко пържолки за опичане и ухаеше страхотно. Хората там не пожелаха да отговорят на невинните ни въпроси какво точно правят там. Така че кой знае. Може би там беше вр. Челопешка баба, а може би малко по-надолу, когато започваха зъберите. Страхотно е да се върви по широкото било и отляво виждаш северна България, отдясно – южна. А отдолу е жълто-червено-зелен килим, отгоре – синьото небе!!!

След вр. Челопешка баба наближихме вр. Мургана. Мислехме да минем първо през х. Мургана, за да хапнем, но се оказа, че сме подминали разклона за нея и продължихме към Кашана. По-надолу също има паметник – на мястото, където част от руските войски са имали щаб. Видяхме някакви постройки в далечината и решихме, че това и хижа Кашана. Да, ама не. Все пак тръгнахме по пътеката, а не към тези постройки и по едно време аз ни изгубих. Явно не съм видяла ясно пътеката заради храстите и съм тръгнала по по-ясния път, който се разклонява от нея надолу. Както и да е, след малко лутане и обаждане до хижаря разбрахме в коя посока е хижата, както и разбрахме, че няма смисъл да ходим до там: човекът си е вкъщи и няма намерение да идва. И така, обратно към Мургана. 1 час забързано темпо по пътя, който води от хижа Кашана до х. Мургана съвсем ни разказа играта. Накрая стигнахме до голяма, триетажна постройка. Вътре хижарите са всъщност управител и домакин. Хижарят отговаря почти едносрично, докато си гледа новините, а жена му изглежда й е трудно да се усмихне на посетителите. Дадоха ни някаква стая. Беше като цяло доста по-лошо от Чавдар – и като условия, и като отношение на хижарите. Изглежда хижи, където има път, не винаги са с истински хижари. Имаше голяма група хора, които си бяха донесли и храна, и музика, и пиене и поне вечерта стана забавно. Тъй като на следващия ден беше 22 септември, в полунощ пуснаха химна и, за да бъде аналогията с Нова година точна – дунавското хоро. Останалата част от компанията също дойдоха и ни донесоха известно количество храна, тъй като нашата вече беше на свършване.

На следващия ден целта беше х. Свищиплаз и после обратно по друга пътека до х. Кашана, откъдето щяхме да се качим на колите и обратно за София. Да, ама не. Първо, вечерта се очакваше да има превалявания в тази част на Стара планина според прогнозите за вр. Мургаш. И второ, мен ме е страх от високото. Качихме се до вр. Кордуна – съседен на Свищиплаз и мен ме хвана панически страх от зъберите, по които трябваше да слезем, за да се придвижим по седловината между двата върха. Така ме хвана страх, че половин час не можах да се свестя и отказвах да продължа. Времето напредваше – така или иначе бяхме тръгнали доста късно на прехода. И решиха да отидат поне до вр. Свищиплаз, а аз да ги чакам. И после обратно до х. Кашана, където да направим огън и да си опечем пържолките, които бяха донесли. Така и стана, пържолките бяха перфектни, приложих принципа на боровинките: снимаш-ядеш-снимаш-ядеш-ядеш-ядеш-ядеш-ядеш. Точно ги изядохме и започна да захладнява. Станахме, качихме се на колите и обратно към София.

И така малко безславно завърших прехода, надявам се следващият път да се стегна малко и да мина този участък. Дотогава ще набирам смелост чрез разглеждане на 400-те снимки, които направих )) А имаше място за повече… Следващият път може би ще се прави по-дълъг от 3-дневен преход, тъй като вече сме по-далече от София и излиза малко нерентабилно да се пътува толкова много за толкова малки преходчета.

Тъй като другите от компанията бяха преминали вече част от маршрута, започнахме от гара Лакатник. 8:30 сутринта, слизаме от влака. В дефилето все още беше сравнително по-тъмно, над него все още бяха надвиснали сутрешните изпарения от валежите, които бяха продължили няколко дни по-рано. В далечината отсреща се виждаше алпийската къщичка, кацнала на лакатнишките скали като малка къщичка за птици. Няколко батерии за фотоапарата в повече за всеки случай и отново нагоре. Орехи, къпини, диви круши, малини… нямаше нужда да закусваме по-рано с градски сандвичи. Заизкачвахме се нагоре към село Лакатник и пухкавата мъгла и блестящите паяжини останаха някъде долу под нас. Село Лакатник. Автобусната спирка е наречена „Последна грижа“. Зависи. Една възрастна жена ни спря да ни пита за автобуса от гарата до селото. Искаше да слезе до долу до пощата и изглежда беше дошла доста по-рано.  Разказа ни за някакви добри хора от Враца, които един ден отивали към хижа Тръстена и я срещнали на пътя и я качили до селото. Не ми се иска да остарявам и да чакам добри хора да ме закарат до някъде, защото се придвижвам трудно дори и с бастун… Оставихме я назад по пътя.. Едва километри нагоре се сетих, че съм можела да й помогна. Може би е ходила за пенсията си до пощата. Има възможност за възрастни хора, които трудно се придвижват, да им я носят до домовете, но как да се сетя.. Така ми се иска някой ден пак да я открия и да й кажа…

И така, в селото всичко е замряло. Местния хоремаг се ползва и от пиячите. Имаше 1-2 деца, може би отишли там за лятото. Паметник на загиналите лакатничани в Балканската и в Междусъюзническата войни. Плоча за дарителя на книги за библиотека. Плоча за партизаните, минали от тук, за да освобождават района от окупаторите фашисти. Един човек ни се оплака: сградата ей там беше преди голяма хлебопекарна, сега я виждате как се руши. На тази сграда е и плочата за партизаните…

Нагоре по пътя пак малини, къпини, орехи… И х. Тръстена. Маркировката – перфектна. По средата между селото и хижата има надпис за вода върху едно дърво – няма как да се подмине незабелязано.

Стигнахме до хижата и се оказа, че се сменят хижарите. Предишният хижар починал, жена му изглежда се е пропила и явно е имало оплаквания от нея и арендаторите са решили да я сменят. Тя точно си изнасяше вещите и се бяха нанесли новите хижари: семейство, което досега са работили на малиновата нива до хижата. Забравих да спомена, че има такава нива по проект, финансиран от ЕС и от малините се прави вино и ракия. Ракията е доста силна – 60 градуса! Та това семейство от този ден, в който пристигнахме ( в края на август 2009 г.), беше започнало да изпълнява задълженията си и все още бяха леко притеснени и се стараеха много да ни угодят. За съжаление предстои ремонт, а и „административните“ промени явно са допринесли и нямаше какво да ни предложат за ядене и пиене освен кебапчета от тяхната храна и бира и безалкохолни. И ракията. Част от стаите също не се предлагаха за посетители поради лошото състояние и предстоящия ремонт, но имаха 1-2 и ни дадоха най-хубавата.

Тук е времето да спомена, че от гара Лакатник до хижата ни отне (трима туристи – аз и двама мъже) около 4-5 часа. Посрещнаха ни 6 котки, коя от коя по-нахални.

До хижата има останки от параклис, за който по-късно четох в интернет, че всъщност са останки от манастир. Интересно, но на кръста имаше дата 1967 г. По-късно през деня решихме да се разходим в района и видяхме още 2 такива кръста.

В района на хижата има две езера – Горно и Долно. Хижата е до Долното, а до Горното има ново стопанство, разработено отново по проект, финансиран от ЕС. Освен че се отглеждат коне за езда, кози и овце, има също нещо като зоопарк – заградено пространство с колибки и дървета, в което се отглеждат елени, сърни, диви кози и зайци. Искахме да разгледаме – отвътре и да видим не може ли да се доближим повече до дивите животни – все пак е с пари на ЕС и са затворени диви животни, предполага се, че ще е достъпно за посетители. Влязохме през портата, която си беше отворена и още на входа ни посрещнаха доста недружелюбни огромни кучета, едното се опита да ни ухапе. Хора имаше и шефа (явно) ни казва: не може така да се влиза. А ние бяхме точно на входа и точно към него и другите отивахме, за да питаме може ли да разгледаме. Но както и да е. Явно решиха да не се заяждат и ни пуснаха да разгледаме: построени няколко вили наоколо, изглежда че освен всичко, собственикът ще си прави и собствена вила с пари на европейските данъкоплатци. Може би и един ден ще отворят част от сградите за посетители срещу заплащане. Хубава идея, ама българска. Сигурно затова бяха благосклонни и не пуснаха.

В района няма много туристи и обикновени гъбари и намерихме доста сърнели – ОГРОМНИ!!! Стана хубава вечеря: взехме парче керемида и до хижата опекохме на нея сърнелите. С малко сол са страхотни!!!

Вечерта успяхме и да гледаме мача Дебрецен-Левски, който за съжаление изгубихме като гости в Унгария.

На следващия ден се поуспахме и бяхме готови за път към 10 часа. Според информацията в интернет пътят до следващата хижа е 6 часа, според табелата при х. Тръстена до въпросната х. Лескова е 5.30 часа. Ние обаче стигнахме за точно 8 часа. В това време се включва спиране за бране на сърнели – напълнихме две найлонови торби! Маркировката до хижата основно е в доста добро състояние. По средата на маршрута е горски дом „Чукава“ в подножието на едноименния връх. Не може да се спи там, но има чудесна полянка, на която може да се обядва. Ние обядвахме сравнително дълго – около 40 минути. Изглежда затова и преходът се удължи преходът. На около 1.30 часа преди  х. Лескова и около 1.30 часа от горския дом някъде встрани от пътеката има кладенче с вода, което, доколкото разбрах, е било в окаяно състояние, но дървосекачите, които срещнахме, твърдяха, че са го пооправили – все пак и те имат нужда от вода. Въпросните дървосекачи – добре че бяха те, за да има къде да спим! Оказа се, че хижарят на Лескова рядко е в хижата през седмицата. Живее в едно от съседните села – не мога да си спомня дали беше в Огоя или в Осеновлаг, няма значение. Но идвал обикновено за уикендите, когато има повече хора. През лятото тези дървосекачи наемат една от стаите и някъде до към началото на октомври тази година ще стоят там. Казаха ни, че преди била оставяна една стаичка отворена за закъсали туристи, когато го нямал хижаря, но вече и нея заключвал. Хората се смилиха над нас и ни пуснаха да спим в тяхната стая без да ни взимат никакви пари от името на хижаря. Условията – отвратителни, тази хижа изглежда не се поддържа много добре… Но пък имахме покрив над главата.

До хижата е построен наскоро навес, има си камина, приспособления за готвене, печене на дивеч, както и подправки. И дъъъълга маса за ядене и пиене. Дървосекачите ни казаха, че навесът бил построен от шефовете на хижаря, имали някакво ловно стопанство надолу по склона и явно се ползва за събиране на дружинките. Хапнахме, пийнахме, поприказвахме си. Оказа се, че са турци от сливенско и шуменско. Много точни хора! Шефът им на вид интелигентен човек, личеше си, че и планинския живот познава. На сутринта и кафе ни направиха!

Относно условията: освен че вътре не е поддържано, няма ток (само на агрегат, който не работи, когато хижаря го няма). Има външна тоалетна, за баня не разбрах. Чешмата е малко по-надолу от хижата. Когато се върви от х. Тръстена, за препоръчване е да се стигне до хижата по зимната маркировка. На едно място горе на билото на две от зимните колчета има стрелки за хижата, сочещи надясно – надолу по склона. Маркировка обаче надолу трудно се намира, ние по интуиция я намерихме, макар че беше почти изтрита. Предполагам, че повече се ползва зимната. Всъщност после при продължаване по маршрута пак трябва да се върнеш на същото било, като от хижата нагоре към билото си има нормална маркировка.

Следващата спирка от маршрута е хижа Мургаш с вр. Мургаш. За съжаление към настоящия момент хижата не работи. Преди няколко години е започнал основен ремонт, надстроени са етажи, но работата замира. Изглежда има спорове между собственици-арендатори и потърпевшите са туристите… Какво да говорим, тя е единствената в района и е на много ключово място. За тези, които са без палатка или поне спален чувал, е единствената алтернатива. Горе на върха има метеорологична станция, но там се съмнявам да пускат хора да нощуват регулярно, може би само в краен случай на много закъсали.

По информация за маршрута от х. Лескова до х. Мургаш се стига за 6.30 часа. На нас ни отне повече. В 18:30 бяхме на хижата, а бяхме тръгнали в 8:30. Тази част от описаните досега е с най-лоша маркировка. Някъде по средата на тези 10 часа стигнахме до едни ограждения отдясно, които се оказаха към дивечово стопанство „Витиня“. За мотористи и колоездачи тази информация ще бъде особено полезна: на пътеката точно в този участък има натрупани 20-ина огромни дървета, паднали при буря. Може да се заобиколи от долната страна на дърветата точно до мрежата на стопанството. Изглежда някой беше решил да мине по-нормално и е срязал мрежата и ни срещнаха служители, които не бяха особено щастливи от този факт, отивайки да запълнят дупките. И тук – внимание! Когато мрежите свършат и се излезе на сравнително по-открито (вече се вижда и вр. Мургаш), се попада на един път, сравнително наскоро прокаран от дървосекачи. Ако се продължи по него, маркировката в един момент ще се окаже, че се пада отгоре отляво. Всъщност явно пътеката си минава отгоре, но ние не сме забелязали маркировката за нагоре, а може би и преди да се появи пътя, не е имало нужда да се указва точно на това място, че продължаваш нагоре. Но фактът е, че ние продължихме по пътя, по едно време видяхме маркировката, но я изпуснахме по-нататък и след дълго провиране през храстите се върнахме по червената маркировка. По-нататък пътеката е обрасла, налагаше се да чупим клончета, за да не израснат и да не я закрият съвсем. След кратко по-сериозно изкачване се излиза на черен път. И тук – внимание! През лятото продължението на пътеката от отсрещната страна не се вижда и по-неопитен турист може да се обърка да тръгне по пътя или вляво, или вдясно. Ние обаче бяхме чели някакъв разказ в интернет точно за едно такова отклонение от пътеката и сравнително бързо намерихме заветната маркировка. За по-сигурно отбелязахме мястото с един син найлонов плик и поразчистихме малко храстите. По-нагоре, в подножието на върха, има разклонение за върха и за хижата. Май през върха се стига по-бързо до хижата. Метеоролозите ни казаха, че това е бил по-бързият път, но водата ни тогава беше на свършване и това се оказа от решаващо значение за избора ни на маршрут. И после започна едно дълго вървене… Мислехме, че сме на 30 минути от хижата, когато сме стояли на разклона, но не – всъщност на около 1.30 часа! Накрая стигнахме и се качихме от хижата до върха. С бърза крачка наистина е 30 минути! Видяхме откъде ще минава маршрута ни по-нататък в посока нос Емине, постояхме и се полюбувахме на гледката от върха и си тръгнахме. Дойдоха да ни вземат с джип.. Ако хижата работеше, щяхме да ползваме собствените си сили до Витиня, но… Така било писано.

Между другото, скоро ще вървя от Витиня към х. Свищиплаз или х. Паскал, така че ще има обновяване на информацията за маршрута!

Времето по празничните дни беше достатъчно добро, за да позволи няколко приятни разходки сред природата. Така направих и аз  и се разходих до родния си град и по-точно до околностите му.

Кратка справка

Сливница е малък град, намиращ се около 30 км северозападно от София. Малък, но известен заради решаващите битки по време на Сръбско-българската война през 1885 г. Повече за историята на града – на сайта на Община Сливница.

От София се стига много бързо по новоремонтирания Е80. Има варианти и през Брезник или през Костинброд, но са доста по-обиколни. Вторият е подходящ за любители на велосипеда – ако не се минава през Ломско шосе, а през с. Мрамор в посока Костинброд, след което Петърч – Опицвет – Сливница, пътищата не са толкова натоварени, а въздухът – по-чист.

Околностите

Сливница се намира в северозападния край на Софийското поле. Полето се губи сред къщите и между няколкото хълма, между които се е развил градът. Северно се намират южни ниски възвишения на Стара планина, южно от града – северни ниски възвишения на веригата Люлин-Вискяр-Завалска планина-Гребен-Влашка планина. По мои изчисления – по-точно на Вискяр.

За излета

Тръгнах от района на гара Сливница в посока залесения хълм на север от града. Маршрутът минава покрай Завода за хладилна мебел (някога една от „перлите“ на града, а сега рушащ се символ на комунизма), като точно преди гората се прем

инава под главния път Е80. Оттам нататък вървях по асфалтирания път почти до края му при една ограда, където започва същинската пътека нагоре. В интерес на истината, маршрутът е доста лек, тежкото изкачване (всъщност изкачването като цяло) е не повече от 10 минути. Стигаме до една красива закътана полянка, където има заделено място за огън и съответно любители на печените пържолки. Продължих нагоре към най-високата точка на хълма, където отскоро се подвизава за постоянно и антена на мобилен

оператор, неизвестно кой. Котата е около 600 м. над морското равнище и от нея се открива страхотна гледка към Витоша, Стара планина и, разбира се, Сливница.

В самата гора и горе на върха има много окопи, останали от войните от последния век, а доскоро поддържани и използвани за военни учения. Не разбрах дали окопите са били ползвани и по време на Сръбско-българската война, но поне за Втората световна съм сигурна. Имало е и бункер, но след войната са го запечатали и засипали с пръст. От въпросните окопи се виждат хълмовете Три уши, където са се водили едни от

решаващите битки през 1885 г. Дори може да се види най-близкия от трите надписа с камъни – „1300 години България“.

Тръгнах на северозапад, надолу по билото на хълма и зад самата гора. Тук-там имаше див лук, което доста ме учуди. За пръв път виждам лукови главички между лютичета. Някъде по средата на маршрута – там, където вече през дърветата се вижда и града и е също и по-ниско, влязох в гората между дърветата. Както споменах по-горе, в самата гора също има окопи. В единия край на такъв окоп видях един малък вход, водещ до малко помещение под земята – може би 1 м. х 3 м. и 2 м. високо. Учудващо, но нямаше много боклуци

вътре.

По-надолу сред гората има малко поточе. Оказва се, че водата извира от малък каптаж в две посоки – едната към града, другата – в обратната посока. Там срещнах и няколко малки жабки, една от които благоволи да ми позира за серия от снимки.

Вървейки надолу по потока, се включих в горски път, който ме отведе отново до Е80 и до Сливница.

Градът е с около 30 000 жители \постоянно\ + още до около 10 000 студенти през семестрите. Имах чувството, че всичко тук \или поне 90%\ се върти около студентите: от администрацията на Академията през хотелите и стаичките под наем до заведенията и банковите клонове. Честно казано, поне досега не съм била в такъв по големина град, в който почти всички български банки да имат поне по един клон. В тази насока е наистина поразително как решението на само един човек да дари цялото си богатство на града, променя завинаги бъдещето му. Димитър Ценов сигурно е предполагал, че висшето училище, което ще бъде създадено с неговите пари, ще даде много повече възможности на българите за по-добро образование, образование по западноевропейски модел. Дали обаче е могъл да предвиди колко по-голям ефект ще има това върху града? Може и да преувеличавам (нека попадналият тук свищовлия да ме поправи, ако греша), но ако не беше Академията, днес това място щеше да изглежда по съвсем различен начин и най-вероятно в по-лошия смисъл на различно.

Едва ли ще е пресилено да кажа, че както градът е имал през годините своето място в историята, така и ще има и бъдеще. Пак благодарение на Академията.

Въпреки това не може да не ми направи впечатление разликата в стандарта на живот тук. Вярно, доста от цените са си същите като например в София, но например дрехите са доста по-евтини – става въпрос за съпоставими като характеристики модели.

В ролята на посетител на мен, естествено, тук ми се струва много приятно за живеене място, но предполагам, че ако бях от другата страна, нещата щяха да стоят по различен начин.

Като прекарала цял живот досега само в западна България, някак си тук ми се струва хем същото \естествено\, хем по-различно \макар и да звучи абсурдно\ – може би заради различния характер на региона (реката, граничната зона с Румъния, големината на селищата в региона и т.н.). Все повече ми се иска да направя една обиколка по маршрут Видин – Силистра през дунавските градове. Сигурна съм, че ще бъде интересно преживяване, доколкото съдя по единствения от тях, когото съм посетила досега – Свищов.

А колкото до Свищов, разходката по централната улица е наистина запомняща се. Старите сгради от началото на 20ти век, малките паркове с огради и масивни дървета, покрити с бръшлян, железните и леко ръждясали балкончета на къщичките по същата тази улица, ударите откъм часовниковата кула, отброяващи всеки кръгъл час…

И малко полезна информация: абтобусни линии има начесто, билетът по линията София-Свищов е 15-16 лв (има намаления за лица под 26 г.). В града има хотели, но също могат да се намерят стаи под наем на 5 минути от централната част на града.