Този пост е специално посветен на онези от попадналите тук, които или обичат, или им се случва по-често да решават в последния момент какво да правят с един почивен ден. И е ориентиран конкретно към хора, живеещи в района на София.
Става въпрос за село Войнеговци, северно от София, в подножието на Софийска планина, част от Западна Стара планина. За малко повече факти оставям да помогне, а аз ще разкажа какво видях. За името се чудех дали да пиша Войняговци или Войнеговци, срещала съм го и по двата начина, но вторият ми се струва по-автентичен за нашия край (все пак съм виден представител на „същинския“ Шоплук :)).
Досега съм използвала два начина за придвижване до селото от София – с кола и с градския транспорт. При първия начин за най-пряко се минава през кв. Орландовци, кв. Бенковски и Световрачане. След Световрачане се пресича Околовръстното и директно се продължава направо към планината – селото е на около 2 км от Околовръстното.
Другият вариант е с градски транспорт от кв. Орландовци – редовна автобусна линия 21-22, която е комбинирана до Войнеговци и съседното с. Подгумер. За повече информация – . Билетчетата са са като за обикновен градски транспорт в София, стига се за около 20-ина минути.
И тук идва най-важният въпрос по темата – ЗАЩО? Защо да се ходи до Войнеговци? На първо място – защото е близо и внася разнообразие сред все така посещаемата Витоша. В самото село аз поне видях малко неща за разглеждане – най-интересното от които е старата църква в центъра на селото. Има и стар партизански паметник, който по някакъв много странен начин си вървеше с новата кофа за разделно събиране на отпадъци и не се сдържах да ги снимам.
Това, което най-вече може да се прави в района, е доста приятна и спокойна двучасова разходка в гората над селото. Знам – и съм вървяла – по две пътеки, които се съединяват вътре в гората – т.е. тръгваш по едната и се връщаш по другата и така правиш пълен кръг. Не съм толкова наясно със селото, за да поясня откъде се минава за пътеките, но в общи линии, ето: за едната се продължава покрай църквата направо по „главния“ път, подминава се последната спирка на автобусите и се продължава нагоре по пътя или по подсичащата го горска пътека докато се стигне до вилната зона – оттам нататък все нагоре. Другата е – при църквата при идване откъм София се свива наляво преди самата църква и покрай къщите се стига до малко ново параклисче, после покрай него по пътя нагоре, докато се стигне до голям кръст над селото. Оттам нататък също е ясно – върви се по пътя.
За жалост няма маркировка и затова препоръчвам за тези, които не търсят силни усещания по горско ориентиране, или да си вземат човек, който е вървял по пътя, или да стигнат до някъде и да се върнат по същата пътека. Причината е, че въпреки че 90% от времето се върви по ясно очертан коларски път, част от пътеката се стеснява и се губи – явно не е толкова популярна…
Между другото, от Войнеговци може да се стигне и до съседните села – Подгумер и Локорско. До Подгумер не помня да съм вървяла, но съм минавала маршрута Локорско – Войняговци. Но за това друг път.
Целият маршрут-кръг Войнеговци-планината-Войнеговци е изключително приятен и ненатоварващ. Особено горещо препоръчвам през есента – в този район горите са смесени широколистно-иглолистни и се получава много красива зелено-жълто-червено-оранжева картина на фона на жълтата трева и синьото небе.
Между другото, над селото вътре в гората има един фургон, който си го поддържа ловна дружинка – за което БРАВО! Имам много приятни лични спомени от там – там в един ранен пролетен ден моят мъж ми предложи брак с пръстен и всичко както си му е реда. Така че ето – явно и за такива неща става това място и не е за изпускане.
А, забравих да спомена – може би и подсъзнателно умишлено – за гъбите. Има гъби, макар че тази есен малко ги беше хванала липсата, дано догодина да има. В най-лошия случай любителите на пърхутките няма да останат разочаровани. 🙂
И това е. Ако се появят хора с въпроси или с поправки във фактите – заповядайте. 🙂

Advertisements

Третата част от прехода ми по маршрута Ком-Емине се случи по не една причина 2 години след втората. Но тръпката не умира и въпреки по-слабата ми подготовка предходните месеци, някак си издържах голямото като за мен натоварване на 3.5-дневен преход и се „отървах“ само с доста остри болки в областта на десния глезен, които отшумяха за 2 дни.

И така: маршрутът – по познатата червена маркировка.  На 22.09.2011 сутринта от гара Златица с помощта на местен добър човек и колата му – до най-високата точка на прохода Кашана (Златишкия) до едноименната хижа. Крайната точка беше с. Кърнаре през заслон „Орлово гнездо“, но съкратихмедо прохода Троян-Кърнаре (Беклемето) – дата 25.09.2011.

Понеже с мъжа ми сме си повече лаици и офисни чеда, за товарене и с палатки не можеше да става и дума. Затова по план (изпълнен!) трябваше да спим на 3 хижи – Момина поляна, Вежен и Козя стена.

И така: началото. Ден 1. Кашана – х. Момина скала, преход от 09:00 сутрина до 20:40 вечерта. Денят не беше обещаващ  откъм добро време, беше облачно и изключително ветровито. Когато излязохме над прохода в подножието на вр. Капалу, вече ни носеше наляво-надясно, но за отказване не можеше да става и дума  – още повече, че теренът беше добър и най-опасното на вятъра беше да ни изкара извън изровената пътека. След съседния вр. Кордуна и преди най-високия в района – Свищиплаз – по билото се  вървеше и малка видимост заради преминаващите с бясна скорост облаци от северна към южна България. Този път нямаше как да спрем за червени боровинки. След върха се отбихме към х.Свищиплаз – има една снимка в галерията, на която съм на разклона към хижата. Самата хижа не е за снимки. Хижарят наскорому откраднали бензиновата резачка и сега все по-трудно си набавя дърва, накуцвайки нагоре по склона към хижата, натоварен с дебел дънер. Хижата е без ток от години, в недобро състояние и явно стопанисващите я нямат парите и/или желанието да се погрижат. Усещането беше като поредното забравено от хората място. А едно време е кипял живот и там, имало е туристи… Надявам се един ден да се оправи и да стане както е например хижа Чавдар над с. Буново. Пийнахме чай, отпочинахме си и продължихме. Искаше ми се да минем през хижа Паскал, която е на час от х. Свищиплаз, но трябваше да слизаме от билото и щяхме да загубим време – Момина поляна ни чакаше. Криво-ляво стигнахме до разклона за нея и после следваха едни дост тежки 40 минути слизане по стръмния склон надолу. Почти в 9 вечерта стигнахме почти без сили и хижарят ни се учуди – бях му се обадила да кажа, че идваме, но понеже не сме се появили, решил, че сме продължили към х. Бенковски,  която гореописания разклон по билото е на 3 часа път… Дори се обаждал да пита за нас колегата си от Бенковски. Изобщо доста мило ни посрещнаха с жена му и малкия му син и чак ми стана неудобно, че заради огрмоната си умора бях толкова припряна и неразговорлива. Бързах към което и да е легло и възглавница. В този момент дори място като описваното преди от мен х. Лескова ми се струваше рай пред алтернативата изобщо да не легна хоризонтално и да спя. 🙂 Като за първи ден се натоварих доста.

Ден 2. Хижарите на Момина поляна затвърдиха мнението ми от предната вечер. Не само, че спахме на нетипичните за хижа дърворезбовани легла, ами и получихме голяма кана с чай за през нощта, която си занесохмев стаята. И вече тази сутрин светът беше доста по-добър, а краката ми – в значително по-добро състояние. Хапнахме, пийнахме кана чай и се подготвихме да тръгваме. И тук хижарят ни стресна: предупреди ни да внимаваме под връх Тетевенска баба и да заобиколим стадото конеи крави, тъй като селяните-стопани са качили на билото и… бик – заедно със стадото – за да го пази от…мечки, тъй като им нападали кравите. Ех, чакаше ни интересен ден – особено след цветния негов преразказ на историята на няколко туристи, които минали покрай това стадо и бикът ги подгонил..Та трябвало да хвърлят раниците и да бягат, докато се откаже, а после да изчакат и да се върнат да си ги вземат! Е…слава Богу, ние проблеми от биково естество нямахме и дори не срещнахме въпросното стадо.. Камо ли мечки.

Има два варианта за стигане до билото от х. Момина поляна – по пътеката, от която слязохме, и с подсичане на билото от север и излизане директно на хижа Планински извори. Избрахме втория вариант – много приятна пътечка, малко преди хижата има малка нова чешма и 5минути след нея Планински извори се появява. Жалка гледка… ХИжата е превърната в обор..БУКВАЛНО. За който незнае – до нея няма автомобилен път, строена е с помощта на хеликоптери и се намира на едно голямо плато на билото на планината – незащитена от ветрове и лавини от близкия връх. Наблизо няма гори и се чудя как е била отоплявана. Поне вода има в изобилие. Вероятно затова доброто й разположение е избрано от находчиви хора от село Антон, за да си държат конете там на паша и да има къде да се прибират на сухо, ако завали. Пък излишните легла, маси, столове, цялото обзавеждане е основно окрадено, а малка част се въргаля из няма  да казвам както от конете по подовете на зеещата сграда. Знам, че има някаква стаичка, запазена отнабезите и с минимални условия за закъсали туристи, но не разбрахме къде точно е, а и нямаше време да търсим. А и конете с голям и (нездрав???:)) интерес ни следваха по петите и решихме да се махаме. След малко бяхме на чешмата „Петте чучура“ и седнахме да обядваме и да отпочинем – все още имаше дълъг път до следващата ни цел – х. Вежен.

По-късно решихме да слезем от билото и да минем към х. Вежен през пътеката за х. Бенковски. Не знам дали беше по-доброто решение, но може би не беше по-краткото. Пообиколихме, но пък беше интересно. Към 16:00 бяхме почти на х. Бенковски, но я подминахме. След заобикаляне покрай една река най-накрая с голямо удоволствие чухме лая на хижарските кучета и видяхме първо сградата на Планинската Спасителна Служба при х. Вежен, а веднага след това – и хижата. Часът беше към 19:30 или 20:00. Хижарите тук бяха доста по-студени и може би на моменти груби по начина си на поведение, но пък доста услужливи. ХИжарката малко ни стресна на влизане – вместо добър вечер, ни викна да ходим към столовата и да я чакаме. Смееш ли да се възпротивиш…? 🙂 Вечерта изкарахме доста добре с група 10-ина варненци, които ни черпиха от тяхната ракия и забравихме студа. 🙂

Ден 3 х. Вежен – х. Козя стена. От хижата до вр. Вежен има 3 пътеки, средната е най-стръмната и се изкачва директно на билото, другите две го подсичат от запад и от изток. За нас подсичането от изток беше по-добрият вариант и хоп – по синята маркировка. Вече виждахме х. Ехо на съседния склон. В тази част на планината централното било прави красив завои на югоизток, за да се върне отново на север при х. Ехо и отново завива на изток към х. Козя стена.  И по този начин дълго време се вижда пътят, който предстои на туриста. Стигнахме криво-ляво до Ехо въпреки активизирането на страховете ми от високото малко преди хижата- при пътеката, която подсича вр. Юмрука. Никак не обичам тесни пътеки на стръмни склонове, макар и самите пътеки да са равни и добре поддържани, както беше тази. Но тогава още не знаех, че най-интересното предстоеше… 🙂

На хижата хапнахме, пийнахме, нахранихме и хижарския котарак и забързахме към х. Козя стена. Вече наближаваше 4 часа следобед, а ни чакаше кратък, но за сметка на това тежък за мен маршрут. Самата пътека между Ехо и Козя стена не е нищо особено откъм физическо натоварване, почти равна е и с малки участъци на по-стръмно изкачване или слизане. Но по моите стандарти е доста тясна. И на моменти изронена. А склонът надолу продължава 100-ина метра до горите и равното. Никак не ми беше до снимки, исках само по-бързо да стигна до хижата и да приключа с тази пътека. Е, имах си верен спътник, готов да ме държи, ако се наложи, но за щастие не се стигна до там и извървахме последните метри бавно, но сигурно. Нашите приятели ни чакаха на пътеката – тя бяха  дошли по-рано същия ден откъм Беклемето. С тях пристигнахме нахижата 6-6.30 вечерта и дойде време за почивка. Бях изключително впечатлена от това колко добре поддържана беше, въпреки че е достъпна само пеша или с мулета/магарета/коне. Ток има само от генератор и го пускат само вечер. Банята се заплаща, даже бих казала прекалено евтино като се имат предвид усилията да се поддържа всичко това при такива условия!

Ден 4 х. Козя стена – Беклемето

Този ден вече бяхме четирима, а преходът – доста по-кратък. Решихме да се откажем от плана за слизане до с. Кърнаре до влака. Двамата приятели бяха с кола и стана много хубаво, че решиха да се присъединят към нас – имахме си и начин за превоз до вкъщи. А и добре, че стана така, тъй като след Козя стена ме заболя десния глезен.. Тези четири дни ако сме подсичали билото, беше основно то юг и десният ми крак си го отнесе на по-стръмните места… Та за самата Козя стена. От хижата до там е около 30 минути по пътека с изключителна гледка. Разминахме се с група колоездачи, които си личеше, че са с разнообразен опи – някои профучаха покрай нас през камъните на тясната пътека, други едва се задържаха да не се спънат от камъните и претърколят по склона надолу, а последният направо си носеше колелото на рамо. Но така или иначе – браво за смелостта на всички. Аз лично не бих, но затова съм без колело в Балкана. Малко след тях видяхме и стената. Отдалече изглежда много красиво – изобщо целият район там е уникален и е много хубаво, че доста хора решават да го видят на живо – наистина си заслужава. Като изключа страха ми от стръмнините, беше доста приятно. Дори ми хареса 99%отпрехода по лятната пътека на стената. Аз от четирима ни само минах от тоам, другите решиха да минат отгоре по билото през стоманените въжета. Мен ми достраша. Но не съжалявам, понеже преборих част от страха си – преминах по не по-малко страшната на моменти за мен лятна пътека – САМА и без да се колебая дали да не се върна или да не викам някой да слиза да ме прекарва. Акоможе да се каже, че с този преход съм постигнала цели, то може би най-голямата беше преборването на страха от стръмното – или опита за преборване. Но когато се качих на широката пътека на полегат склон след стената, изпитах едно рядко силно удовлетворение от постигнатото – особено и защото го направих сама. Направих снимка за спомен на пътя надолу, за да се поздравявам за постигнатото всеки път, като я видя.

Оставащата част от маршрута беше лека, но не и за мен- поради глезена. В този момент оцених помощта на сгъваемите щеки, които досега си бяхме разпределили с мъжа ми по една за всеки. Даде ми и двете и добре, че ги имаше – без тях щяхме да стигнем с поне 30 минути по-късно или да трябва да ме носят. А дотогава си мислех, че щеките са слабо полезно нещо и стават по-скоро за лигавене или представителност. Е, не е така. Тежат малко и ако човек не си мери раницата за 20-дневен преход с минимален багаж, това определено си е необходимост.

Е, накрая докуцуках самостоятелно до прохода, до самия път и се качихме с колата до арката.Отдалече изглежда внушително. Отблизо – също. А в подножието – жалко. Пари ли няма или желание – не знам, но имаше отчупени плочи, боклуци и драсканици. Е..българска ни работа. Някой ден ще се оправим.

Завършекът беше в една хубава, кокетна кръчма на Беклемето.

Оттук нататък започваме сериозната част… Купените, Ботев.. До догодина!:)

Ето ме обратно в блогърството! Реших да разказвам малко по малко за някои места – знайни и незнайни, които съм посещавала. Някои от тях го заслужават особено много поради чара си и същевременно малкия интерес, който предизвикват. Искам българските градчета и села да не опустяват и ако не с жители, да се пълнят с посетители. Надявам се, че случайно или неслучайно попаданалите тук ще им хареса поне едно място и ще го посетят.

Днес се спирам на Петроханския проход и град Годеч – понеже е близо до моя роден град Сливница, а земляците трябва да се подкрепяме. 🙂

От Петроханския проход освен до Видин, човек може да стигне и до Ботев или Ком. Знам за две хижи на или почти на прохода – Петрохански проход – работеща – и Варвара – за която не знам дали работи, но изглеждаше запусната,когато минахме от там. Покрай нея минава пътеката за телевизионната кула над прохода – около 30 мин пеша, както и за хижа Ком (старата и новата).

 

Близо до прохода, откъм Софийското поле, е гр. Годеч. Разположен е в малка, китна котловина в  подножието на Балкана. Паркът се слива с гората, центърът е малък и добре поддържан. Реновиран е сравнително скоро, съдейки по новите плочки, кофи за боклук, парапети и зелени площи. В центъра, за неориентирания посетител, има на видно място няколко бар-ресторанта и една кръчма, в която обядвахме.

Ние минавахме набързо и нямах време да разуча и разгледам местните забележителности. За информация – по-добре в .

Защо си заслужава да се мине през Годеч? Най-малкото- на път е при разходка до Разбоишкия манастир със скалната църква – едно от местата, които трябва да посетя.

Като се замисля, доста места съм посетила именно през есента. Това е наистина прекрасен сезон: докато през останалото време гледаш зелено, зелено и пак зелено, тогава цветовете се разнообразяват от бледожълто през оранжево и яркочервено до тъмно кафяво. Ето няколко идеи какво може да се посети през есенния сезон и при какви условия:
Лобното място на Георги Бенковски край Рибарица: есенната мъгла придава особена атмосфера на местността, иначе обагрена от оранжевите цветове на падналите листа и зеления мъх по камъните и орените край реката.

Или пък до хижа Васильов, намираща се недалече от Рибарица. Купа топла супа, приятно посрещане от страна на хижарите, добри условия, възможност за 10-минутна разходка до връх Васильов и… едно дървено мече-чешма. 🙂

Повече за Рибарица, Кървавото кладенче и хижа Васильов тук

Ранната есен е особено подходяща за преход по билото на Стара планина – по маршрута Ком-Емине. Тази година на два пъти правих такива преходи, вторият – в ранна есен. Времето е добро – не е нито студено, нито прекалено горещо. А есенните цветове са страхотни!

Повече за самите преходи по маршрута: първа и втора част.

Има достатъчно добри варианти и за по-кратки разходки извън големите градове. Например до Кътинските пирамиди

Драгоманското блато се намира много близо до София, следователно и едно наистина достъпно място за обичащите природата. Есенно време не могат да се видят много птици, но за сметка на това човек може да се наслади на шарените храсталаци, покрили скалистата част на Чепън планина. Това може да се направи и от специално построената за наблюдение на птиците кула насред блатото. До нея се достига по тясна дървена пътечка през мосчета над каналите. Есенно и пролетно време различни огранизации с нестопанска цел организират почистване, залесяване и други полезни дейности в района, така че по-активните могат да се включат. Всъщност сега, на 14 ноември, също има такава дейност, повече за това – тук, а за скорошна такава дейност, в която и аз взех участие – тук

В интерес на истината, дългите разходки из природата, макар и невероятно изживяване, не са за всеки и могат да оставят само неприятни спомени. Има си и по-лесни варианти за наслаждение на есенните цветове. Било в градината, било в парка, било на улицата.

На 24 октомври се включих в инициатива за еднодневен доброволчески труд, която се случва от известно време насам. Парвата за тази година – през пролетта – я изпуснах, но този път бях убедена, че ще участвам. Избрах си засаждане на фиданки до Драгоманското блато с цел осигуряване в бъдещето на места за гнездене на повече птици.
Организацията, която от години има принос в опазването и поддържането на района на блатото, е сдружение за дива природа „Балкани“, които имат и офис в Драгоман. Хората наблюдават флората и фауната, правят изследвания, преброявания и предприемат мерки за опазването на редките и не толкова редки видове и за увеличаването им до приемливи граници. Вчера за пръв път разбрах (макар и да съм от този район), че през времето на комунизма блатото е било отводнявано и вследствие на това част от редките видове са изчезнали от тези земи, а броят на други е значително намалял.
Самият ден започна в София, където нашата малка, но мотивирана група се събра и потеглихме към Драгоман. След кратко объркване на пътя (не мога да си го простя, от тук съм все пак и поне за посоките мога да се ориентирам) намерихме т.нар. село Драгоман, където беше и изходният ни пункт. Там ни чакаха една жена от организацията и двама ученици от Драгоман. Занесохме материалите до блатото и започнахме.

Блатото днес заема по-голяма територия, отколкото краят на комунизма го е заварил. През 2003 г. отново по със съдействието на СДП Балкани са построени дървени пътеки през блатото с обща дължина по-малко от километър, но със сигурност над половин км. Тук-там отстрани на пътеката са поставени колчета с информация за флората и фауната на блатото. Има и наблюдателна кула, висока 8 метра, от която незабелязано могат да бъдат наблюдавани птиците. Тук-там по дърветата са поставени къщички за птици, направени от ученици.

Разгледахме и се върнахме до мястото, където трябваше да преминем един от каналите и да отидем на „работната площадка“. Трябваше да копаем дупки и да пускаме жълъдчета, за да пораснат голееми дъбове, на които да гнездят птиците, които се събират в района на блатото. С буса докарахме и ученици от Драгоман, които трябваше да помагат за събирането на боклуците и за засаждане на върби покрай брега.

Приключихме работа на това място и продължихме към следващото – по- на изток в посока с. Големо Малово. Не мина без неочаквани случки, но на другото място също успяхме да закопаем жълъдчета. 🙂 Децата наредиха всичките върбови клонки покрай брега, за да пуснат корени и да се прихванат. В тази част до блатото теренът е доста сух, изглежда е доста голямо значение има това, че и пътят, и брегът са точно в подножито на скалистата част на Чепън. Затова и по-трудно се копаеше… 🙂 Но за нас умора нямаше. С колегите се справихме криво-ляво с дупките и приключихме работата за деня.
Предполагам, че ако времето беше по-добро, щеше да има доста повече желаещи за помощ. А всъщност не беше толкова зле. Дори накрая и слънцето се показа. 🙂 И огря скалите на Чепън, осеяни със зелено-жълто-оранжеви дръвчета и храсти.

Мястото си заслужава да бъде посетено и дори и да не се помага за възстановяването му, то поне да се поддържа чистотата.

Как може да се стигне до блатото:
1. С кола – от София се тръгва по първокласния път Е80 в посока Калотина. От София до Драгоман са около 50 км. Навлиза се в града и се следи за табела за с. Круша и гр. Годеч, която сочи завой надясно. Следва се указанието на нея и се слиза в т.нар. село Драгоман. Кара се само направо до достигане на едно малко площадче и сграда, прясно боядисана в жълто и изрисувана с треви и щъркели – това е сградата на СДП „Балкани“ в града. От това площадче се свива надясно и се кара в подножието на Чепън (планината се пада отляво). След около 1.5 км се стига до малка площадка с табела за блатото. От там може да се стигне по дървените пътеки навътре в блатото, включително до наблюдателната кула. Ако се продължи по-надолу по пътя (това е всъщност пътят за с. Големо Малово), се достига до старо летище, по-нататък е вече селото.
2. С влак: всеки ден през около 2 часа има влакове до и от Драгоман, включително и късно вечер. На сайта на БДЖ може да се открие напълно актуално разписание. Трябва да се слезе на гарата в Драгоман, след което се продължава от дясната страна на ж.п. линията. Питате за блатото.
3. С автобуси: всеки ден има директни автобуси до и от Драгоман, включително и късно вечер. От сайта на avtogari.info може да се намери актуална информация за разписанието. Ако там не е актуална, пишете ми за допълнителна информация. С автобус не съм пътувала до Драгоман, но не вярвам да се слиза на място, което е далече от село Драгоман и съответно до блатото – от центъра на града до блатото се стига по мое предположение за около час, като има вероятност и да е доста по-малко.

Едно чудо на природата е толкова близо до София, че е срамно за големия брой жители да не го посетят… преди да се е разпаднало съвсем под натиска на природните сили. Става въпрос, както си пише в заглавието, за Кътинските пирамиди.
Миналата година по това време имах щастието да ги видя, както и да се разходя в есенните поли на Стара планина над с. Кътина – до вр. Здравчи камък и обратно.
Маршрут: до с. Кътина може да се стигне с кола от София за около 30-40 минути (от центъра на града до селото). Друг вариант е маршрутна линия 18, която се движи по линия Кътина – Нови Искър – Илиянци – бул. „Сливница“ – бул. „В. Левски“ – бул. „Мадрид“ – бул. „Ботевградско шосе“ – Дружба 1.
Стигнеш ли до селото, не е трудно да се ориентираш за пирамидите.

Стига се до едно езерце, скрито от дървета и заобиколено отчасти с вили. Отдясно на него, на пътя, има табелка за пирамидите. Слиза се надолу по пътеката, върви се максимум около 10 минути и изведнъж се излиза на открито. И ето ги пирамидите! Не са много ясно изразени, природата доста се е постарала да заличава това чудо, създадено от самата нея. Но все пак изпъкват на фона на околните хълмове, обрасли с гъсти гори и шубраци.

Постояхме малко и продължихме по пътечката към вр. Здравчи камък – 1015 м. според някои данни. Пътеката е ясно изразена, но, доколкото си спомням, имаше тук-там моменти, в които можеш да се объркаш. Не знам ние дали го направихме, но по едно време стигнахме до едно дере, което подсича хълма на снимката горе-долу от изток – на снимката това се пада в частта, която не се вижда от хълма. Върви се през полупресъхнала река, превърнала се в поточе през есента. В един момент отново се включихме в нормална пътека – малко преди една гола поляна в гората. Малко след нея се подминава заслонче на ловци, по-нататък вече започва и изкачването към върха. От заслончето до върха с нормално темпо е максимум 20-30 минути.

Мнооого червени мухоморки!

Качихме се до горе и ахнахме. Гледката към хълмовете на есенна Стара планина е страхотна! Широколистните гори, естествено, приемат всички цветове в жълто-червената гама.

Хълмчето, което заобикаляхме от изток. Гледката е от вр. Здравчи камък

Мисля, че може да се мине и по съкратен маршрут – някъде при въпросното заслонче се влиза в гората и същия хълм, който заобикаляхме ненужно, може да се подсече от другата – горе-долу югозападна страна – има си широка пътека, която става и за колоездене.
Преходът до върха от селото е не повече от 2 часа по краткия път, по дългия става малко повече. Но ако се тръгне на обяд, както направихме ние, спокойно можеш да се върнеш по светло – включвам и спиране под върха за хапване, пийване и наслаждаване над гледката, която се открива от полянката.

И така, продължавам с разказите за Ком-Емине.

След като стигнахме до вр. Мургаш предния път и ни свалиха с джип до София, вариантите сега бяха няколко. Единият – да се качим до върха и от там да продължим прехода към Витиня. Проблемът беше, че през есента се стъмва по-рано и нямаше да имаме достатъчно време, за да се изкачим примерно от с. Чурек до върха и оттам да стигнем до Витиня. (Тази хижа Мургаш няма ли да я оправят най-накрая…?) Затова оставихме идеята за Мургаш-Витиня и решихме следващата част от прехода да започне направо от Витиня.

Мече на

Сутринта ни закараха до една бензиностанция на прохода, снимахме се с мечо и тръгнахме. Прогнозите бяха добри: облачно, но без валежи. Да, ама не. Започна да вали още в началото! Понеже не бяхме много наясно къде ни е маркировката в посока Емине, се чудехме кое по-напред да направим: да разберем накъде да вървим или да си вадим дъждобраните. Е, надделя второто. И така, вече изглеждащите като палатки туристи тръгнаха на път. Бензинджията ни упъти и то правилно, включихме се в пътечката, която си беше все още калничка от вчерашните дъждове. Отново покрай ограждения на ДДС „Витиня“, тези са превзели района. Долу на прохода ни посъветваха да минем направо през ДДС-то, но имало вероятност портата от другата страна да е затворена, пък и все пак трябва да си е охраняем обект, затова решихме да не рискуваме. След около час стигнахме до вратата – оказа се отворена, но нищо – следващият път ще минем от там. 🙂

В тъмнината

На Арабаконашкия проход

Следваше Арабаконашкият проход, където би трябвало да се намира туристическа спалня „Витиня“, но не стигнахме до нея. Наоколо имаше много следи, че е имало сърнели, но в далечината един човек с чувал ни наведе на мисълта, че за малко сме пропуснали възможността да си напълним раниците с вкусни гъбки. Минахме покрай паметника на руските войски, преминали прохода по време на Руско-турската война. Занемарено място… От тук минава стария път за Варна и преди години хората тук са спирали с колите си, качвали са се до паметника, за да отдадат почит на загиналите, но сега основно туристи-планинари минават и природата бавно превзема това място. Плочките са обрасли с трева, на площадката плочите са разбити и отдолу се показва пръстта и поникналите треви. Постояхме малко и продължихме. По-нататък пътеката се изкачва по склона направо нагоре, но има и черен път, който е по-полегат, макар и по-дълъг. Избрахме пътя. Стигнахме до едно място, където маркировката се загуби: наблизо се виждаше някаква изоставена каменна постройка, а нашият път се съединява с два други – един наляво и нагоре и друг леко вдясно и надолу. В интернет бяхме чели за място с такова описание и че можело да се върви по пътя вляво и после се включваш по някое време в пътеката. Затова избрахме наляво и нагоре. Грешка. Пътят, както после ни каза хижарят на „Чавдар“, е бил надолу и 150 м. след този разклон вече има маркировка. Ние обаче не знаехме това и започнахме изкачването по пътя в подножието на вр. Звездец. Отново сърнелки – основно малки, които не посмяхме да берем, тъй като когато са малки, приличат на някоя от отровните гъби, не се сещам коя в момента.

мъглата се стелеше...

...и ни обгръщаше...

По-нагоре, както си беше и в описанието, което намерихме в интернет, стигнахме до чешма. Според същото 30-40 минути след чешмата вече се вижда табела за хижата и по-нататък се включваш по маркираната пътека и от това място до хижата е 1.30 часа. Действително, близо до една нагласена маса и столове на ловци видяхме разклон – един път нагоре и наляво, друг надолу и надясно. Табела нямаше. Решихме, че тази надолу и надясно е всъщност онзи път, който в началото не поехме. Грешка. Този е бил нашият път и е щял да ни върне към маркировката и подсечем върха от юг-югозапад. Да, но ние продължихме нагоре и наляво и се оказа, че подсичаме от север-североизток. Иначе мъглата си я имаше и там, както и по-надолу. За секунди от мъглата изпълзяха дърветата. Видяхме в ниското някакви овчари. Малко по-надолу по същия път – синя маркировка! Разделихме се на групи: едни отидоха да гонят овчарите, за да ги питат за пътя, други – по-надолу по синята маркировка, трети, т.е. аз – седях на гара „Разпределителна“ – един дънер и пазех раниците, като същевременно търсех в интернет информация за маршрута ни. Оказа се, че синята маркировка минава през някаква местност „Въртежката“, както беше записано на една табела по-надолу при едни фургони. И тази синя маркировка води в едната си посока до х. Рудината, в другата – неясно накъде. Овчарите се оказа, че нищо не знаят. От същата местност се оказа, че има и зелена маркировка, която тръгва в посока, почти обратна на тази на х. Рудината. Незнайно защо решихме да вървим по нея и точно компасът странно показваше, че се движим на североизток, когато съдбата се намеси и ни изпрати един овчар, който отивал да сменя онези долу, незнаещите. Той ни обясни, че се движим към Бойковец, т.е. сме в съвсем друга посока!

гората се показа

м. Въртежката

Синята маркировка изглежда води до желаната от нас червена маркировка. Връщаме се по нея покрай гората, подсичаме върха от юг и по едно време стигаме до голяма поляна с фургон. От тази поляна до нашата червена маркировка имало още 150-ина метра. Тръгнахме. Така се оказа. Имаше тук-там и табелки за неработещата х. Звездец – сега попада в територия, ползвана от военните, но те предлагали на БТС да си я откупят. Да, ама БТС няма пари и затова и хижа няма. Както и да е. Видяхме я хижата малко преди да стигнем до фургона. И така, след фургона имаше повече от 150 м. до червената маркировка, но затова пък се движехме по синя, като на всичкото отгоре се оказа, че тази синя маркировка води до х. Чавдар от х. Рудината!!! След още 30-40 мин ходене стигнахме до заветната цел!!! А като си представя, че оригиналната ни идея беше да стигнем до х. Кашана или поне до х. Мургана още същия ден…!

мъглата по южния склон на вр. Звездец

х. Звездец

Червена мухоморка

х. Чавдар

За х. Чавдар и хижаря каквото и да се каже, ще е малко! Хижата сравнително наскоро е ремонтирана, част от леглата са дървени с матрак, чаршафите и одеялата са чисти, навсякъде има радиатори, отоплението идва от камината в общата стая долу. Хижарят е страхотен човек, познава планината перфектно, изглежда има и дългогодишен опит като такъв и на други места. Определено е от онези хора, с които е просто удоволствие да се общува, няма да ни остави сами да си ядем, стои при нас и който се умълчи или умърлуши нещо, го занимава с разни истории. Запознахме се и с черната котка Светлана, която неволно помага за увеличаване популацията на дивите котки в района. 🙂

котката Светлана

Забравих да спомена, че намерихме една поляна, осеяна със сърнели и не можахме да им простим, че са такива големи и ненаядени от червеите и си ги набрахме всичките. И така, с 3 кила гъби бяхме продължили към момента на загубването. Поне вечерта в хижата успяхме да изпечем и да изядем повечето от тях. За пръв път хвърлям гъби, при това толкова големи и скъпи по принцип. На следващия ден вечерта вече се бяха сбръчкали и се отказахме да ги готвим.

И така, на следващия ден продължихме към х. Кашана – следващата ни цел, където трябваше да преспим. Пътят минава през вр. Баба, вр. Челопешка баба и вр. Мургана. На вр. Баба – около 1 час след х. Чавдар, има паметник на руските войници, намерили смъртта си на това място: общо 859 души, измръзнали през зимата на 1877/78 г.  Миналата година мястото е било освежено с подкрепата на една фирма.

паметникът под вр. Баба

боровинка преди да я изям :)

вр. Баба остана назад

Самият връх Баба не го изкачих, останах да пазя раниците и да НЕ опазя храната. 🙂 Горе има военен обект и хижарят на „Чавдар“ изрично ни предупреди да не звъним там, за да молим за чай, както се е случвало други да правят. След това преходът приключва доста безславно примерно в Етрополе. Аз реших да наруша целостта не на военния обект, а на едни храстчета с боровинки. Снимам боровинка, изяждам я, снимам боровинка – изяждам я. И така, докато останалите не слязоха от върха.

червените боровинки цъфтяха

По-нататък вече отдясно на север се вижда откритата мина „Елаците“. Дори и в понеделник хората там работеха, огромни камиони разсипваха натрошена скална маса, след което малки в сравнение с тях багери я разбутват и част от нея направо избутват десетки метри надолу по насипания склон и право върху дърветата… Тъжна картинка в името на златото и медта… После имаше една къщичка с лаещо кученце, скарата беше получила няколко пържолки за опичане и ухаеше страхотно. Хората там не пожелаха да отговорят на невинните ни въпроси какво точно правят там. Така че кой знае. 🙂 Може би там беше вр. Челопешка баба, а може би малко по-надолу, когато започваха зъберите. Страхотно е да се върви по широкото било и отляво виждаш северна България, отдясно – южна. А отдолу е жълто-червено-зелен килим, отгоре – синьото небе!!! 🙂

Есенните цветове са най-красиви

След вр. Челопешка баба наближихме вр. Мургана. Мислехме да минем първо през х. Мургана, за да хапнем, но се оказа, че сме подминали разклона за нея и продължихме към Кашана. По-надолу също има паметник – на мястото, където част от руските войски са имали щаб. Видяхме някакви постройки в далечината и решихме, че това и хижа Кашана. Да, ама не. Все пак тръгнахме по пътеката, а не към тези постройки и по едно време аз ни изгубих. Явно не съм видяла ясно пътеката заради храстите и съм тръгнала по по-ясния път, който се разклонява от нея надолу. Както и да е, след малко лутане и обаждане до хижаря разбрахме в коя посока е хижата, както и разбрахме, че няма смисъл да ходим до там: човекът си е вкъщи и няма намерение да идва. И така, обратно към Мургана. 1 час забързано темпо по пътя, който води от хижа Кашана до х. Мургана съвсем ни разказа играта. Накрая стигнахме до голяма, триетажна постройка. Вътре хижарите са всъщност управител и домакин. Хижарят отговаря почти едносрично, докато си гледа новините, а жена му изглежда й е трудно да се усмихне на посетителите. Дадоха ни някаква стая. Беше като цяло доста по-лошо от Чавдар – и като условия, и като отношение на хижарите. Изглежда хижи, където има път, не винаги са с истински хижари. Имаше голяма група хора, които си бяха донесли и храна, и музика, и пиене и поне вечерта стана забавно. Тъй като на следващия ден беше 22 септември, в полунощ пуснаха химна и, за да бъде аналогията с Нова година точна – дунавското хоро. 🙂 Останалата част от компанията също дойдоха и ни донесоха известно количество храна, тъй като нашата вече беше на свършване.

х. Мургана

На следващия ден целта беше х. Свищиплаз и после обратно по друга пътека до х. Кашана, откъдето щяхме да се качим на колите и обратно за София. Да, ама не. Първо, вечерта се очакваше да има превалявания в тази част на Стара планина според прогнозите за вр. Мургаш. И второ, мен ме е страх от високото. Качихме се до вр. Кордуна – съседен на Свищиплаз и мен ме хвана панически страх от зъберите, по които трябваше да слезем, за да се придвижим по седловината между двата върха. Така ме хвана страх, че половин час не можах да се свестя и отказвах да продължа. Времето напредваше – така или иначе бяхме тръгнали доста късно на прехода. И решиха да отидат поне до вр. Свищиплаз, а аз да ги чакам. И после обратно до х. Кашана, където да направим огън и да си опечем пържолките, които бяха донесли. Така и стана, пържолките бяха перфектни, приложих принципа на боровинките: снимаш-ядеш-снимаш-ядеш-ядеш-ядеш-ядеш-ядеш. 🙂 Точно ги изядохме и започна да захладнява. Станахме, качихме се на колите и обратно към София.

Паметникът на Златишкия проход

посоката към вкщи

непокореният все още вр. Свищиплаз

И така малко безславно завърших прехода, надявам се следващият път да се стегна малко и да мина този участък. Дотогава ще набирам смелост чрез разглеждане на 400-те снимки, които направих :))) А имаше място за повече… Следващият път може би ще се прави по-дълъг от 3-дневен преход, тъй като вече сме по-далече от София и излиза малко нерентабилно да се пътува толкова много за толкова малки преходчета.