Идеята ми е да опиша прехода на маршрута, който от известно време правя. Целта е да се стигне до Емине, но на части, а не наведнъж, тъй като е доста натоварващо да се върви 15-20 дни без прекъсване.

Тъй като другите от компанията бяха преминали вече част от маршрута, започнахме от гара Лакатник. 8:30 сутринта, слизаме от влака. В дефилето все още беше сравнително по-тъмно, над него все още бяха надвиснали сутрешните изпарения от валежите, които бяха продължили няколко дни по-рано. В далечината отсреща се виждаше алпийската къщичка, кацнала на лакатнишките скали като малка къщичка за птици. Няколко батерии за фотоапарата в повече за всеки случай и отново нагоре. Орехи, къпини, диви круши, малини… нямаше нужда да закусваме по-рано с градски сандвичи. Заизкачвахме се нагоре към село Лакатник и пухкавата мъгла и блестящите паяжини останаха някъде долу под нас. Село Лакатник. Автобусната спирка е наречена „Последна грижа“. Зависи. Една възрастна жена ни спря да ни пита за автобуса от гарата до селото. Искаше да слезе до долу до пощата и изглежда беше дошла доста по-рано.  Разказа ни за някакви добри хора от Враца, които един ден отивали към хижа Тръстена и я срещнали на пътя и я качили до селото. Не ми се иска да остарявам и да чакам добри хора да ме закарат до някъде, защото се придвижвам трудно дори и с бастун… Оставихме я назад по пътя.. Едва километри нагоре се сетих, че съм можела да й помогна. Може би е ходила за пенсията си до пощата. Има възможност за възрастни хора, които трудно се придвижват, да им я носят до домовете, но как да се сетя.. Така ми се иска някой ден пак да я открия и да й кажа…

И така, в селото всичко е замряло. Местния хоремаг се ползва и от пиячите. Имаше 1-2 деца, може би отишли там за лятото. Паметник на загиналите лакатничани в Балканската и в Междусъюзническата войни. Плоча за дарителя на книги за библиотека. Плоча за партизаните, минали от тук, за да освобождават района от окупаторите фашисти. Един човек ни се оплака: сградата ей там беше преди голяма хлебопекарна, сега я виждате как се руши. На тази сграда е и плочата за партизаните…

Нагоре по пътя пак малини, къпини, орехи… И х. Тръстена. Маркировката – перфектна. По средата между селото и хижата има надпис за вода върху едно дърво – няма как да се подмине незабелязано.

Стигнахме до хижата и се оказа, че се сменят хижарите. Предишният хижар починал, жена му изглежда се е пропила и явно е имало оплаквания от нея и арендаторите са решили да я сменят. Тя точно си изнасяше вещите и се бяха нанесли новите хижари: семейство, което досега са работили на малиновата нива до хижата. Забравих да спомена, че има такава нива по проект, финансиран от ЕС и от малините се прави вино и ракия. Ракията е доста силна – 60 градуса! Та това семейство от този ден, в който пристигнахме ( в края на август 2009 г.), беше започнало да изпълнява задълженията си и все още бяха леко притеснени и се стараеха много да ни угодят. За съжаление предстои ремонт, а и „административните“ промени явно са допринесли и нямаше какво да ни предложат за ядене и пиене освен кебапчета от тяхната храна и бира и безалкохолни. И ракията. 🙂 Част от стаите също не се предлагаха за посетители поради лошото състояние и предстоящия ремонт, но имаха 1-2 и ни дадоха най-хубавата.

Тук е времето да спомена, че от гара Лакатник до хижата ни отне (трима туристи – аз и двама мъже) около 4-5 часа. Посрещнаха ни 6 котки, коя от коя по-нахални.

До хижата има останки от параклис, за който по-късно четох в интернет, че всъщност са останки от манастир. Интересно, но на кръста имаше дата 1967 г. По-късно през деня решихме да се разходим в района и видяхме още 2 такива кръста.

В района на хижата има две езера – Горно и Долно. Хижата е до Долното, а до Горното има ново стопанство, разработено отново по проект, финансиран от ЕС. Освен че се отглеждат коне за езда, кози и овце, има също нещо като зоопарк – заградено пространство с колибки и дървета, в което се отглеждат елени, сърни, диви кози и зайци. Искахме да разгледаме – отвътре и да видим не може ли да се доближим повече до дивите животни – все пак е с пари на ЕС и са затворени диви животни, предполага се, че ще е достъпно за посетители. Влязохме през портата, която си беше отворена и още на входа ни посрещнаха доста недружелюбни огромни кучета, едното се опита да ни ухапе. Хора имаше и шефа (явно) ни казва: не може така да се влиза. А ние бяхме точно на входа и точно към него и другите отивахме, за да питаме може ли да разгледаме. Но както и да е. Явно решиха да не се заяждат и ни пуснаха да разгледаме: построени няколко вили наоколо, изглежда че освен всичко, собственикът ще си прави и собствена вила с пари на европейските данъкоплатци. Може би и един ден ще отворят част от сградите за посетители срещу заплащане. Хубава идея, ама българска. Сигурно затова бяха благосклонни и не пуснаха.

В района няма много туристи и обикновени гъбари и намерихме доста сърнели – ОГРОМНИ!!! Стана хубава вечеря: взехме парче керемида и до хижата опекохме на нея сърнелите. С малко сол са страхотни!!! 🙂

Вечерта успяхме и да гледаме мача Дебрецен-Левски, който за съжаление изгубихме като гости в Унгария.

На следващия ден се поуспахме и бяхме готови за път към 10 часа. Според информацията в интернет пътят до следващата хижа е 6 часа, според табелата при х. Тръстена до въпросната х. Лескова е 5.30 часа. Ние обаче стигнахме за точно 8 часа. В това време се включва спиране за бране на сърнели – напълнихме две найлонови торби! Маркировката до хижата основно е в доста добро състояние. По средата на маршрута е горски дом „Чукава“ в подножието на едноименния връх. Не може да се спи там, но има чудесна полянка, на която може да се обядва. Ние обядвахме сравнително дълго – около 40 минути. Изглежда затова и преходът се удължи преходът. На около 1.30 часа преди  х. Лескова и около 1.30 часа от горския дом някъде встрани от пътеката има кладенче с вода, което, доколкото разбрах, е било в окаяно състояние, но дървосекачите, които срещнахме, твърдяха, че са го пооправили – все пак и те имат нужда от вода. Въпросните дървосекачи – добре че бяха те, за да има къде да спим! Оказа се, че хижарят на Лескова рядко е в хижата през седмицата. Живее в едно от съседните села – не мога да си спомня дали беше в Огоя или в Осеновлаг, няма значение. Но идвал обикновено за уикендите, когато има повече хора. През лятото тези дървосекачи наемат една от стаите и някъде до към началото на октомври тази година ще стоят там. Казаха ни, че преди била оставяна една стаичка отворена за закъсали туристи, когато го нямал хижаря, но вече и нея заключвал. Хората се смилиха над нас и ни пуснаха да спим в тяхната стая без да ни взимат никакви пари от името на хижаря. Условията – отвратителни, тази хижа изглежда не се поддържа много добре… Но пък имахме покрив над главата.

До хижата е построен наскоро навес, има си камина, приспособления за готвене, печене на дивеч, както и подправки. И дъъъълга маса за ядене и пиене. Дървосекачите ни казаха, че навесът бил построен от шефовете на хижаря, имали някакво ловно стопанство надолу по склона и явно се ползва за събиране на дружинките. Хапнахме, пийнахме, поприказвахме си. Оказа се, че са турци от сливенско и шуменско. Много точни хора! Шефът им на вид интелигентен човек, личеше си, че и планинския живот познава. На сутринта и кафе ни направиха! 🙂

Относно условията: освен че вътре не е поддържано, няма ток (само на агрегат, който не работи, когато хижаря го няма). Има външна тоалетна, за баня не разбрах. Чешмата е малко по-надолу от хижата. Когато се върви от х. Тръстена, за препоръчване е да се стигне до хижата по зимната маркировка. На едно място горе на билото на две от зимните колчета има стрелки за хижата, сочещи надясно – надолу по склона. Маркировка обаче надолу трудно се намира, ние по интуиция я намерихме, макар че беше почти изтрита. Предполагам, че повече се ползва зимната. Всъщност после при продължаване по маршрута пак трябва да се върнеш на същото било, като от хижата нагоре към билото си има нормална маркировка.

Следващата спирка от маршрута е хижа Мургаш с вр. Мургаш. За съжаление към настоящия момент хижата не работи. Преди няколко години е започнал основен ремонт, надстроени са етажи, но работата замира. Изглежда има спорове между собственици-арендатори и потърпевшите са туристите… Какво да говорим, тя е единствената в района и е на много ключово място. За тези, които са без палатка или поне спален чувал, е единствената алтернатива. Горе на върха има метеорологична станция, но там се съмнявам да пускат хора да нощуват регулярно, може би само в краен случай на много закъсали.

По информация за маршрута от х. Лескова до х. Мургаш се стига за 6.30 часа. На нас ни отне повече. В 18:30 бяхме на хижата, а бяхме тръгнали в 8:30. Тази част от описаните досега е с най-лоша маркировка. Някъде по средата на тези 10 часа стигнахме до едни ограждения отдясно, които се оказаха към дивечово стопанство „Витиня“. За мотористи и колоездачи тази информация ще бъде особено полезна: на пътеката точно в този участък има натрупани 20-ина огромни дървета, паднали при буря. Може да се заобиколи от долната страна на дърветата точно до мрежата на стопанството. Изглежда някой беше решил да мине по-нормално и е срязал мрежата и ни срещнаха служители, които не бяха особено щастливи от този факт, отивайки да запълнят дупките. И тук – внимание! Когато мрежите свършат и се излезе на сравнително по-открито (вече се вижда и вр. Мургаш), се попада на един път, сравнително наскоро прокаран от дървосекачи. Ако се продължи по него, маркировката в един момент ще се окаже, че се пада отгоре отляво. Всъщност явно пътеката си минава отгоре, но ние не сме забелязали маркировката за нагоре, а може би и преди да се появи пътя, не е имало нужда да се указва точно на това място, че продължаваш нагоре. Но фактът е, че ние продължихме по пътя, по едно време видяхме маркировката, но я изпуснахме по-нататък и след дълго провиране през храстите се върнахме по червената маркировка. По-нататък пътеката е обрасла, налагаше се да чупим клончета, за да не израснат и да не я закрият съвсем. След кратко по-сериозно изкачване се излиза на черен път. И тук – внимание! През лятото продължението на пътеката от отсрещната страна не се вижда и по-неопитен турист може да се обърка да тръгне по пътя или вляво, или вдясно. Ние обаче бяхме чели някакъв разказ в интернет точно за едно такова отклонение от пътеката и сравнително бързо намерихме заветната маркировка. За по-сигурно отбелязахме мястото с един син найлонов плик и поразчистихме малко храстите. По-нагоре, в подножието на върха, има разклонение за върха и за хижата. Май през върха се стига по-бързо до хижата. Метеоролозите ни казаха, че това е бил по-бързият път, но водата ни тогава беше на свършване и това се оказа от решаващо значение за избора ни на маршрут. И после започна едно дълго вървене… Мислехме, че сме на 30 минути от хижата, когато сме стояли на разклона, но не – всъщност на около 1.30 часа! Накрая стигнахме и се качихме от хижата до върха. С бърза крачка наистина е 30 минути! Видяхме откъде ще минава маршрута ни по-нататък в посока нос Емине, постояхме и се полюбувахме на гледката от върха и си тръгнахме. Дойдоха да ни вземат с джип.. Ако хижата работеше, щяхме да ползваме собствените си сили до Витиня, но… Така било писано.

Между другото, скоро ще вървя от Витиня към х. Свищиплаз или х. Паскал, така че ще има обновяване на информацията за маршрута! 🙂

Advertisements