И така, продължавам с разказите за Ком-Емине.

След като стигнахме до вр. Мургаш предния път и ни свалиха с джип до София, вариантите сега бяха няколко. Единият – да се качим до върха и от там да продължим прехода към Витиня. Проблемът беше, че през есента се стъмва по-рано и нямаше да имаме достатъчно време, за да се изкачим примерно от с. Чурек до върха и оттам да стигнем до Витиня. (Тази хижа Мургаш няма ли да я оправят най-накрая…?) Затова оставихме идеята за Мургаш-Витиня и решихме следващата част от прехода да започне направо от Витиня.

Мече на

Сутринта ни закараха до една бензиностанция на прохода, снимахме се с мечо и тръгнахме. Прогнозите бяха добри: облачно, но без валежи. Да, ама не. Започна да вали още в началото! Понеже не бяхме много наясно къде ни е маркировката в посока Емине, се чудехме кое по-напред да направим: да разберем накъде да вървим или да си вадим дъждобраните. Е, надделя второто. И така, вече изглеждащите като палатки туристи тръгнаха на път. Бензинджията ни упъти и то правилно, включихме се в пътечката, която си беше все още калничка от вчерашните дъждове. Отново покрай ограждения на ДДС „Витиня“, тези са превзели района. Долу на прохода ни посъветваха да минем направо през ДДС-то, но имало вероятност портата от другата страна да е затворена, пък и все пак трябва да си е охраняем обект, затова решихме да не рискуваме. След около час стигнахме до вратата – оказа се отворена, но нищо – следващият път ще минем от там. 🙂

В тъмнината

На Арабаконашкия проход

Следваше Арабаконашкият проход, където би трябвало да се намира туристическа спалня „Витиня“, но не стигнахме до нея. Наоколо имаше много следи, че е имало сърнели, но в далечината един човек с чувал ни наведе на мисълта, че за малко сме пропуснали възможността да си напълним раниците с вкусни гъбки. Минахме покрай паметника на руските войски, преминали прохода по време на Руско-турската война. Занемарено място… От тук минава стария път за Варна и преди години хората тук са спирали с колите си, качвали са се до паметника, за да отдадат почит на загиналите, но сега основно туристи-планинари минават и природата бавно превзема това място. Плочките са обрасли с трева, на площадката плочите са разбити и отдолу се показва пръстта и поникналите треви. Постояхме малко и продължихме. По-нататък пътеката се изкачва по склона направо нагоре, но има и черен път, който е по-полегат, макар и по-дълъг. Избрахме пътя. Стигнахме до едно място, където маркировката се загуби: наблизо се виждаше някаква изоставена каменна постройка, а нашият път се съединява с два други – един наляво и нагоре и друг леко вдясно и надолу. В интернет бяхме чели за място с такова описание и че можело да се върви по пътя вляво и после се включваш по някое време в пътеката. Затова избрахме наляво и нагоре. Грешка. Пътят, както после ни каза хижарят на „Чавдар“, е бил надолу и 150 м. след този разклон вече има маркировка. Ние обаче не знаехме това и започнахме изкачването по пътя в подножието на вр. Звездец. Отново сърнелки – основно малки, които не посмяхме да берем, тъй като когато са малки, приличат на някоя от отровните гъби, не се сещам коя в момента.

мъглата се стелеше...

...и ни обгръщаше...

По-нагоре, както си беше и в описанието, което намерихме в интернет, стигнахме до чешма. Според същото 30-40 минути след чешмата вече се вижда табела за хижата и по-нататък се включваш по маркираната пътека и от това място до хижата е 1.30 часа. Действително, близо до една нагласена маса и столове на ловци видяхме разклон – един път нагоре и наляво, друг надолу и надясно. Табела нямаше. Решихме, че тази надолу и надясно е всъщност онзи път, който в началото не поехме. Грешка. Този е бил нашият път и е щял да ни върне към маркировката и подсечем върха от юг-югозапад. Да, но ние продължихме нагоре и наляво и се оказа, че подсичаме от север-североизток. Иначе мъглата си я имаше и там, както и по-надолу. За секунди от мъглата изпълзяха дърветата. Видяхме в ниското някакви овчари. Малко по-надолу по същия път – синя маркировка! Разделихме се на групи: едни отидоха да гонят овчарите, за да ги питат за пътя, други – по-надолу по синята маркировка, трети, т.е. аз – седях на гара „Разпределителна“ – един дънер и пазех раниците, като същевременно търсех в интернет информация за маршрута ни. Оказа се, че синята маркировка минава през някаква местност „Въртежката“, както беше записано на една табела по-надолу при едни фургони. И тази синя маркировка води в едната си посока до х. Рудината, в другата – неясно накъде. Овчарите се оказа, че нищо не знаят. От същата местност се оказа, че има и зелена маркировка, която тръгва в посока, почти обратна на тази на х. Рудината. Незнайно защо решихме да вървим по нея и точно компасът странно показваше, че се движим на североизток, когато съдбата се намеси и ни изпрати един овчар, който отивал да сменя онези долу, незнаещите. Той ни обясни, че се движим към Бойковец, т.е. сме в съвсем друга посока!

гората се показа

м. Въртежката

Синята маркировка изглежда води до желаната от нас червена маркировка. Връщаме се по нея покрай гората, подсичаме върха от юг и по едно време стигаме до голяма поляна с фургон. От тази поляна до нашата червена маркировка имало още 150-ина метра. Тръгнахме. Така се оказа. Имаше тук-там и табелки за неработещата х. Звездец – сега попада в територия, ползвана от военните, но те предлагали на БТС да си я откупят. Да, ама БТС няма пари и затова и хижа няма. Както и да е. Видяхме я хижата малко преди да стигнем до фургона. И така, след фургона имаше повече от 150 м. до червената маркировка, но затова пък се движехме по синя, като на всичкото отгоре се оказа, че тази синя маркировка води до х. Чавдар от х. Рудината!!! След още 30-40 мин ходене стигнахме до заветната цел!!! А като си представя, че оригиналната ни идея беше да стигнем до х. Кашана или поне до х. Мургана още същия ден…!

мъглата по южния склон на вр. Звездец

х. Звездец

Червена мухоморка

х. Чавдар

За х. Чавдар и хижаря каквото и да се каже, ще е малко! Хижата сравнително наскоро е ремонтирана, част от леглата са дървени с матрак, чаршафите и одеялата са чисти, навсякъде има радиатори, отоплението идва от камината в общата стая долу. Хижарят е страхотен човек, познава планината перфектно, изглежда има и дългогодишен опит като такъв и на други места. Определено е от онези хора, с които е просто удоволствие да се общува, няма да ни остави сами да си ядем, стои при нас и който се умълчи или умърлуши нещо, го занимава с разни истории. Запознахме се и с черната котка Светлана, която неволно помага за увеличаване популацията на дивите котки в района. 🙂

котката Светлана

Забравих да спомена, че намерихме една поляна, осеяна със сърнели и не можахме да им простим, че са такива големи и ненаядени от червеите и си ги набрахме всичките. И така, с 3 кила гъби бяхме продължили към момента на загубването. Поне вечерта в хижата успяхме да изпечем и да изядем повечето от тях. За пръв път хвърлям гъби, при това толкова големи и скъпи по принцип. На следващия ден вечерта вече се бяха сбръчкали и се отказахме да ги готвим.

И така, на следващия ден продължихме към х. Кашана – следващата ни цел, където трябваше да преспим. Пътят минава през вр. Баба, вр. Челопешка баба и вр. Мургана. На вр. Баба – около 1 час след х. Чавдар, има паметник на руските войници, намерили смъртта си на това място: общо 859 души, измръзнали през зимата на 1877/78 г.  Миналата година мястото е било освежено с подкрепата на една фирма.

паметникът под вр. Баба

боровинка преди да я изям :)

вр. Баба остана назад

Самият връх Баба не го изкачих, останах да пазя раниците и да НЕ опазя храната. 🙂 Горе има военен обект и хижарят на „Чавдар“ изрично ни предупреди да не звъним там, за да молим за чай, както се е случвало други да правят. След това преходът приключва доста безславно примерно в Етрополе. Аз реших да наруша целостта не на военния обект, а на едни храстчета с боровинки. Снимам боровинка, изяждам я, снимам боровинка – изяждам я. И така, докато останалите не слязоха от върха.

червените боровинки цъфтяха

По-нататък вече отдясно на север се вижда откритата мина „Елаците“. Дори и в понеделник хората там работеха, огромни камиони разсипваха натрошена скална маса, след което малки в сравнение с тях багери я разбутват и част от нея направо избутват десетки метри надолу по насипания склон и право върху дърветата… Тъжна картинка в името на златото и медта… После имаше една къщичка с лаещо кученце, скарата беше получила няколко пържолки за опичане и ухаеше страхотно. Хората там не пожелаха да отговорят на невинните ни въпроси какво точно правят там. Така че кой знае. 🙂 Може би там беше вр. Челопешка баба, а може би малко по-надолу, когато започваха зъберите. Страхотно е да се върви по широкото било и отляво виждаш северна България, отдясно – южна. А отдолу е жълто-червено-зелен килим, отгоре – синьото небе!!! 🙂

Есенните цветове са най-красиви

След вр. Челопешка баба наближихме вр. Мургана. Мислехме да минем първо през х. Мургана, за да хапнем, но се оказа, че сме подминали разклона за нея и продължихме към Кашана. По-надолу също има паметник – на мястото, където част от руските войски са имали щаб. Видяхме някакви постройки в далечината и решихме, че това и хижа Кашана. Да, ама не. Все пак тръгнахме по пътеката, а не към тези постройки и по едно време аз ни изгубих. Явно не съм видяла ясно пътеката заради храстите и съм тръгнала по по-ясния път, който се разклонява от нея надолу. Както и да е, след малко лутане и обаждане до хижаря разбрахме в коя посока е хижата, както и разбрахме, че няма смисъл да ходим до там: човекът си е вкъщи и няма намерение да идва. И така, обратно към Мургана. 1 час забързано темпо по пътя, който води от хижа Кашана до х. Мургана съвсем ни разказа играта. Накрая стигнахме до голяма, триетажна постройка. Вътре хижарите са всъщност управител и домакин. Хижарят отговаря почти едносрично, докато си гледа новините, а жена му изглежда й е трудно да се усмихне на посетителите. Дадоха ни някаква стая. Беше като цяло доста по-лошо от Чавдар – и като условия, и като отношение на хижарите. Изглежда хижи, където има път, не винаги са с истински хижари. Имаше голяма група хора, които си бяха донесли и храна, и музика, и пиене и поне вечерта стана забавно. Тъй като на следващия ден беше 22 септември, в полунощ пуснаха химна и, за да бъде аналогията с Нова година точна – дунавското хоро. 🙂 Останалата част от компанията също дойдоха и ни донесоха известно количество храна, тъй като нашата вече беше на свършване.

х. Мургана

На следващия ден целта беше х. Свищиплаз и после обратно по друга пътека до х. Кашана, откъдето щяхме да се качим на колите и обратно за София. Да, ама не. Първо, вечерта се очакваше да има превалявания в тази част на Стара планина според прогнозите за вр. Мургаш. И второ, мен ме е страх от високото. Качихме се до вр. Кордуна – съседен на Свищиплаз и мен ме хвана панически страх от зъберите, по които трябваше да слезем, за да се придвижим по седловината между двата върха. Така ме хвана страх, че половин час не можах да се свестя и отказвах да продължа. Времето напредваше – така или иначе бяхме тръгнали доста късно на прехода. И решиха да отидат поне до вр. Свищиплаз, а аз да ги чакам. И после обратно до х. Кашана, където да направим огън и да си опечем пържолките, които бяха донесли. Така и стана, пържолките бяха перфектни, приложих принципа на боровинките: снимаш-ядеш-снимаш-ядеш-ядеш-ядеш-ядеш-ядеш. 🙂 Точно ги изядохме и започна да захладнява. Станахме, качихме се на колите и обратно към София.

Паметникът на Златишкия проход

посоката към вкщи

непокореният все още вр. Свищиплаз

И така малко безславно завърших прехода, надявам се следващият път да се стегна малко и да мина този участък. Дотогава ще набирам смелост чрез разглеждане на 400-те снимки, които направих :))) А имаше място за повече… Следващият път може би ще се прави по-дълъг от 3-дневен преход, тъй като вече сме по-далече от София и излиза малко нерентабилно да се пътува толкова много за толкова малки преходчета.

Advertisements